Така и стана. И като видя Митридат и неговия родител, светлейшият изведнъж се оживи, взорът му от отегчен стана смислен.
— А, ето къде сте били! — възкликна князът, вирна глава и извика — беше забравил за нагорещената маша.
— Ще заповядам да ти откъснат ръцете, боклук! — изрева той на коафьора на френски. — Махай се. А вие двамата, тука!
Таткото се втурна пръв. Долетя при негова светлост като сокол и замря като обрулен лист. Митя пристъпи и застана до него. Я да видим какво ще стане сега?
— Как се казвахте?… Пескарьов24 ли? — попита Зуров и като се взря в хубавото лице на Алексей Воинович, незнайно защо се намръщи.
— Съвсем не. Карпов, секунд-ротмистър в оставка, с ваша светлост бяхме в един полк.
— Карпов? Добре де, няма значение. Вижте какво, Карпов, вземам вашия син за свой паж. Ще живее при мен.
— О! Каква чест! — възкликна татко. — Не смеех и да мечтая! Веднага ще се преместим в квартирата, която ваша светлост ще благоволи да ни посочи.
— Моля? — изненада се Зуров. — Не, Карпов, няма да се местите никъде. Вижте какво — той отново се смръщи. — Вие заминавайте… абе, откъдето сте дошли. Веднага. Още днес. Еремей!
— Да, светлейши? — повдигна се на пръсти Метастазио.
— Дай му хиляда или там две за притеснението, да го качат в шейната и прав му път. И внимавай, Карпов — строго продума Платон Александрович, преминавайки към примрелия татко на „ти“. — И през ум да не ти минава да се връщаш в Петербург, нямаш работа тук. Не се тревожи за сина си, при мен няма да има нужда от нищо.
— Но… но… Бащиното сърце… Съвсем дете… Пък и в Диамантената стая, поканата на нейно величество — заломоти Алексей Воинович.
Князът обаче не го слушаше, а Метастазио вече го дърпаше за пеша.
— Татко! — извика Митя и се втурна към баща си. — Ще замина с вас! Не искам тук, при този!
— Стига, стига! — зашепна татко и се усмихна уплашено. — Нека бъде така, добре е, нали… Ще свикнеш, ще те харесат и ще си спомниш за нас. Да угаждаш на негова светлост и всичко ще е наред. Е, Бог да те пази.
Набързо прекръсти сина си, не посмя да се бави повече, и заднишком се отдалечи към вратата, кланяйки се на Платон Александрович.
— Сбогувахте ли се? — попита той. — А така. Сега ела при мен, жабче.
Митя остана сам, съвсем сам сред всички тези чужди и ненужни хора. И колко бързо стана всичко! Допреди миг беше с родителя си и не се страхуваше от нищо, а сега изведнъж стана сирак, стръкче трева сред огромни дървета.
— Еремей, какво ще кажеш? — Зуров леко щипна Митя по бузата.
— Зависи за каква работа ваша светлост възнамерява да употреби това дете — отвърна италианецът, разглеждайки момчето.
То ги слушаше ни живо, ни умряло. Как така „да го употреби“? Нали няма да го изяде? Спомни си какво беше чел в една китайска история за злия император, който подмладявал кожата си в кръв от новородени. Да не би?!
— Как за какво? — ядоса се князът. — Нима не знаеш защо изгубих сън и дижестицията на стомаха си? Кажи, става ли за пратеник на любовта?
Над главите на молителите се подаде косматата глава на одевешния поет.
— Сиятелният княз изрече думата „любов“? — извика стихотворецът и размаха лист хартия. — Ето я обещаната ода, която бих желал да положа в нозете на ваша светлост, и никак не държа на авторството на тези вдъхновени стихове! Ще ми позволите ли да я прочета?
Зуров не позволи.
— Нямам време.
Секретарят взе от поета листа, мушна в мръсната му лапа една жълтица и махна към тълпата: отдалечете се, отдалечете се, не е за вашите уши.
С танцова стъпка се върна към масичката, като пътьом погали Митя по главата.
— Не е ли твърде малък?
— Ти си глупав, Еремей, макар да те знаят като умник. Малка е жълтицата, ама е скъпа. А аз веднага се сетих, още вчера.
Зуров се усмихна лукаво, извади от джоба си ситно изписана хартийка и нареди на Митя:
— Слушай и помни.
Зачете тихо и проникновено:
— Павлина Аникитишна, mon ame, mon tout се que j’aime!25 Защо ме избягвате, аз вече не съм какъвто бях. Не съм безпътен и вятърничав, за какъвто сигурно ме смяташ, и не харесвам плътските страсти на една старица, аз съм истински Вертер, на когото неутоленият заради жалки страсти живот толкова е омръзнал, че ми иде да се застрелям или да се удавя. Но най не ми дава мира това, че не желаеш да ме погледнеш, и че когато минавам на кон покрай дома ти, нарочно заповядваш да затварят капаците на прозорците. Колко си коравосърдечна! Защо не идваш нито на баловете, нито на събиранията в четвъртък? Дори тя го забеляза. Наскоро попита: „Къде е моята роднинка?“, а на мен сърцето в гърдите ми затрептя като крилете на бога на любовта Амур. Да ви кажа право, скъпа моя Павлина Аникитишна, няма да имам мира, докато с теб не станем както Амур и Псишея, защото вие сте самата Псишея. Помните ли тази творба или не? „Решил Амур немирникът Псишея да отвлече и сред цветята с нея във възел да се оплете“. Та знай, о, Псишея на моята душа, че възелът помежду ни е заплетен по волята на небесата и никоя сила не може да го развърже! Ton Amour.