— Аа, той не го взел със себе си — измисли го Ника. — Оставил го до камъка да си пасе.
— Много правилно — одобри практичният Ераст. — Може да го прибере на връщане.
Тук според законите на жанра трябваше да последва малко съспенс и Николас заговори със зловещ глас:
— Тръгнал Иван царският син надясно и се озовал в страшен гъсталак. Леле, колко тъмно било там! Под нозете му нещо попуквало, над главата му шумолели нечии криле, от мрака светели нечии очи.
— Ох — каза Геля и издърпа юргана чак до очите си, а Ераст мъжествено стисна зъби.
— Изведнъж на пътечката изскочил Сивия вълк! — продължи да нагнетява Николас. — Зъбите му ей такива, ноктите му ей такива, козината му настръхнала! Че като зинал…
Тук трябваше да спре, защото звънецът на вратата зачурулика. Кой ли можеше да е в десет и нещо вечерта? Дали Алтън не се беше отказала от командировката?
— Ще отворя и веднага се връщам — каза Ника и стана.
Не, не беше Алтън.
На площадката стоеше някакъв мъж със спортно яке. Лицето му избръснато, с твърда издадена брадичка, очите — малки, напористи. Под мишницата си непознатият държеше папка от изкуствена кожа с цип.
— Тук ли живее Николай Александрович Фандорин? — попита той, вперил от долу на горе поглед във високия домакин.
— Аз съм — предпазливо отговори Николас.
Всеки жител на Русия знае, че от късни ненадейни посещения не може да очаква нищо добро.
— Значи, вас търся — широко се усмихна мъжът, сякаш съобщаваше извънредно радостна новина. — Аз съм от МУР32, от шестнайсети отдел. Оперативен работник Сергей Николаевич Волков. — Отвори под носа му малката си карта, показа я, но за миг — Фандорин успя да прочете само думата „капитан“. — Може ли да вляза? Трябва да си поговорим.
Капитанът пристъпи напред и Николас инстинктивно му стори път.
Щом престъпи прага, оперативният от МУР жизнерадостно заяви:
— Лошо ви се пише, гражданино Фандорин. Дето се казва, ще оставим маратонките сираци, а — и оголи острите си жълти зъби в хищна усмивка.
От това озъбване Николас неволно отстъпи още крачки и капитанът тутакси превзе освободената територия. Той завъртя глава надясно-наляво, кой знае защо потърка с пръст старинното огледало в рамка от черно дърво (купено на „Арбат“ в доброто старо време преди инфлацията).
— Венецианско? Хубава вещ!
— Защо пък венецианско? Руско е, московска изработка — изломоти Ника. — Какви маратонки? Какви ги дрънкате?
— Трябва да си поговорим — прошепна милиционерът, като докосна домакина по копчето — явно си имаше този порочен навик да пипа всичко. — Ъхъ, да си поговорим.
От това безцеремонно пипане, от идиотския шепот Фандорин най-сетне се съвзе и се ядоса. Не на късния гост, а на себе си. Ама че дивотия! Защо честен, спазващ законите човек трябва да нервничи заради посещение от страна на милицията, па дори и на криминалната?
— На кого му трябва? — с неприязън попита той и махна от гърдите си ръката на капитана. — Защо сте дошли, без да се обадите предварително, и то толкова късно…
— На вас ви трябва — прекъсна го Волков. — Най-вече на вас. Мога ли все пак да вляза?
— Влизайте, щом сте дошли.
Николас пръв влезе в хола. Дали може да се обади, капитанът дори не попита. Извади от джоба мобилния си телефон — скъп, доста по-луксозен от скромния сименс на Ника, и натисна едно копче.
Корумпирана личност — рече си Фандорин, който никак не хареса безпардонния служител. Всички знаем каква заплата получават в милицията, с нея човек не може да си купи такъв телефон. Или взема подкупи, или те „предпазва“ от мутри — знаем, виждали сме го по телевизията.
— Ало, Миш? — загъгна Волков и се извърна. — Аз съм Сивия. Кво става с мършата?… Ясно. И специалните ли нищо не дават?… Ясно… Добре, заминавай за „Колобки“, нямате нужда от мен… Засега се оправям… Да, при тоя, при кандидата — той погледна към Николас, който разбра, че е „кандидатът“. Кой знае защо от тази невинна дума го полазиха тръпки. — Като свърша ще ти дрънна… Ъхъ, хайде.
Капитанът завъртя кръглата си, високо подстригана глава и попита:
— Сигурно живеете във вилата. А адресната ви регистрация е тук?
— Защо? — учуди се Фандорин. — Точно тук живея. Нямам вила.
Тази информация неизвестно защо озадачи оперативния. Той бързо отиде до вратата на кабинета и надникна и там — много беше нахален.
— Вижте какво, капитан Сергей Николаевич Волков от шестнайсети отдел — строго започна Ника с намерението да озапти наглеца, но милиционерът се обърна към него, лукаво го заплаши с пръст и изрече:
— Апартаментчето ви е доста калпаво. Нещо не ми се връзва.