После слезе и ухажорът, изтропа с ботушите си, оправи си колана и се обърна.
Пикин! С мундир и шпага, явно тъкмо беше свършил дежурството си.
Това беше вече прекалено. Ама че кошмарен ден!
Митя цял се разтрепери, заотстъпва, но късно.
— А така! — измърка капитан-поручикът и посегна с дългата си ръка. — Хванах ли те!
Нищо повече не каза, сграбчи малкия горски дух за колана, рязко го вдигна на перваза, че като дръпна рамката! Отвън повя леден вятър и сипкав сняг.
— Чичко Пикин, пуснете ме! — по най-срамен начин като пале писна Митридат. — Какво съм ви сторил?
— Още нищо, врабчо, но скоро ще ми сториш много добро — радостно му съобщи гвардеецът и стъпи на перваза. — Благодарение на теб ще ми опростят половината дългове.
Разтвори широко прозореца, хвана жертвата си още по-здраво и я залюля.
— Ще ви пипнат! — апелира Митя към разума на злодея. — Прохор Иванович ще се сети!
Пикин спря да люлее момчето и се позамисли.
— Няма как да го докаже. Покатерил си се на прозореца и си паднал. Хайде литвай, врабчо.
И с това напътствие запокити царския възпитаник надолу — право към острите игли на таралежа.
Но преображенецът малко не пресметна силите си — метателният снаряд беше прекалено лек и отлетя по-далеч, отколкото трябваше.
Смъртоносните бодли се мярнаха току до лицето на крещящия Митридат, без да го засегнат. Той със сигурност щеше да се убие в гранитните стъпала, ако не беше станало чудо — вече второ през този ужасен ден, ако трябва да си спомним за спасението от кладенеца.
По стъпалата се качваше дама с размерите на Гаргантюа: прическата й беше цялата в клонки и увенчана с картонен славей, а невероятно широката й рокля a la panier40 представляваше цъфнала поляна. Точно върху тази поляна се стовари Митя. Издраска се в шипковите клони и върбовите вейки, скъса си ризата, но не загина, а само се търкулна по стълбата, отхвърлен от пружиниращия кринолин. Спасителката на детето спря ни жива, ни умряла. Роклята й се лиши от цялата си дясна половина и сега дамата с гащи в цвят „накърнено целомъдрие“ приличаше на самовила, която наднича иззад някой храст. Нейният вик, екнал подир секунда, беше сърцераздирателен и стъписаното от падането, престанало да разбира каквото и да било момче презглава хукна да бяга и от този вопъл, и от дървения таралеж, и от цялата засияла в светлини грамада на двореца.
Без сам да разбира как, претича през градината и изхвръкна през портала. Започна да се съвзема от студа. Още малко се пощура насам-натам по заснежения площад и когато окончателно измръзна, разбра, че няма къде да се дене и ще трябва да се връща, а после да се хвърли в нозете на майчицата императрица и да й разкаже всичко от игла до конец. Пък тя, ако ще, нека му повярва и да го защити, или да се ядоса и да го върне при татко и мама. Последното може дори да е по-добре.
Той зиморничаво се хвана за лактите и се затича към портала.
— Къде? — изръмжа насреща му часовият. — Я къш!
— Аз съм Митридат, царският възпитаник — започна да му обяснява Митя, но войникът само го напсува.
— Виж го ти, дрипльото, и фалшива брада си турил!
Дръпна я от лицето му и му зашлеви такъв шамар, че детето-чудо се търкулна в преспата.
Тръсна глава да прогони писъка в ушите си. Не можа веднага да схване, че връщане назад няма.
Хукна към другия портал, където войникът беше по-добър и само се изсмя на измислицата за възпитаника, но не го наби.
— И таз добра, тоя недодялан дрипльо да е Митридат и любимец на царицата? Дрън-дрън.
Подскачайки на място, за да не замръзне окончателно, Митя се опита да използва най-доброто си оръжие — разума. Но колкото повече мислеше за глупавата случка, толкова по-отчаяно му се виждаше положението.
Да тича към къщи, в Зимния? Там пък съвсем няма да го пуснат. На най-отдалечените дворцови постове, покрай които човек не може да припари, часовите са по-зли и от кучета. Колко пъти ги е виждал да гонят зяпачите с ритници и приклади.
Да чака да свърши маскарадът и да се втурне към някой от познатите? Че колко още трябваше да чака на студа? Като нищо можеше да издъхне.
Непристъпният дворец сияеше с чудни светлини, вятърът донасяше звуци на небесна музика — явно бяха започнали танците. Там, зад оградата и черните дървета на градината беше истински Едем. Докато се намираше вътре в това райско кътче, неблагодарният Митридат не беше оценил щастието си, а сега неземните врати се бяха хлопнали и изгнаникът бе останал сам с нощта, злия северен вятър и ледената суграшица. Нямаше къде да отиде, но и да стои така също не можеше, щеше да загине.
Подгонен от вихрушката, бившият небесен обитател трепереше, хлипаше и с бавна стъпка се отдалечаваше от Едема.