— Ехо.
Накратко, без да изпада в дедуктивни подробности, Фандорин обясни същината на въпроса. Просто каза, че е установил самоличността на убития и се намира в апартамента му, където някой вече е правил обиск. Къде по-многословни бяха извиненията му по повод незаконното нахлуване в жилището на гражданина Шибякин. Дори честно разказа как се уплашил от съседа, но Волков или не се заинтересува от тия подробности, или не им повярва. Във всеки случай нямаше никакви претенции.
— По дяволите подробностите, Николай Александрович. Още вчера ми стана ясно, че сте сериозен човек. Доста оперативно действате. Изобщо, свалям ви шапка. Издиктувайте ми адреса и телефона, идвам веднага.
В очакване на капитана Николас отначало застана до прозореца, после вдигна един обърнат стол и седна. Реши да не пипа нищо повече и да не се разхожда из стаите, бездруго беше проявил достатъчно своеволие.
Беше му жал за Шибякин, нищо, че е убиец. Жена му е починала и човекът е превъртял от мъка — такава любов неволно предизвиква уважение. Беше споменал за тежка, неизлечима болест. Каква ли?
Отново взе пакета с надпис „Люба“. В него също беше ровено, но не прекалено старателно, явно бяха попрелистили хартийките и ги бяха прибрали обратно. Любителите на „Откаченото радио“ не се бяха заинтересували от анамнезата и смъртта на мадам Шибякина, а след вчерашния разговор с вдовеца и разгледаните снимки същата тази Люба бе станала за Ника реален, почти познат човек.
Малката реклама на частна клиника „Хипократова клетва“ с маркираното изречение „За нас няма неизлечими болести!“, изрязаните от вестници и списания обяви на знахари и лечителки бяха безмълвна хроника на постепенното слизане в ада. И все пак какво я беше сполетяло?
Николас взе ситно изписаните листове, озаглавени „Посмъртна епикриза на Л. П. Шибякина, род. 1949 г.“ Пояснителното подзаглавие гласеше: „Изготвена по писмена молба на съпруга на покойната И. И. Шибякин в допълнение към анамнезата.“ Ама че почерк имат лекарите, специално ли ги учат на тоя вавилонски клинопис, та непосветените да не могат да го четат?
Доста от думите не успя да разшифрова, а половината от тия, които разчете, не разбра — бяха все специални термини. Заболяването на Л. П. Шибякина не беше нещо екзотично — левкоза. Непосредствена причина за смъртта, както гласеше написаното на трета страница, бе станала острата сърдечно-белодробна недостатъчност на фона на двустранна пневмония вследствие на крайно отслабване на организма. Но с това записките не свършваха. Със същия цвят химикалка непосредствено след финалното „леталният изход е настъпил в 4,30 ч. сутринта“ беше дописано: „Девет дни. Люба, къде си? Четиридесет дни. Люба, защо не те сънувам?“
Фандорин трепна и се приближи до прозореца, за да може върху записките да пада повече светлина.
Това беше друг почерк, макар също дребен и разкривен — ако човек не се взреше, можеше да си помисли, че е продължение на текста на медицинското заключение. Още една история на заболяването, сега вече на душевното.
Състрадателно въздишайки, Николас четеше скръбния поток на съзнанието. Явно вдовецът беше дописвал на интервали, през различни дни, но отначало не беше слагал дати, те се появиха чак накрая.
„Гадовете дебелеят, а теб те няма. Люба, яви ми се насън!!! Люба, не мога повече. Люба, аз съм луд, счупих телевизора, там един гад отново лъжеше. Люба, Люба, Люба, Люба, Люба, Люба, Люба, Люба (и така — четири реда). Днес се навършва една година. Цял ден ходя и гледам, видях те три пъти: в трамвая, после в една кола и в една витрина. Защо си отиде, защо се стопи? Яви ми се насън, много те моля! 9 юни (датата беше подчертана с две линии). Благодаря ти, Люба! Разбрах всичко, ще го сторя. Отмъщението е Мое и Аз ще отплатя!45 13 август (подчертано три пъти). Не съм сам!!!“ С това записките свършваха.
Общо взето, всичко беше ясно. Точно една година след смъртта на жена си клетият Иван Илич най-после е сънувал безкрайно обожаваната Люба и тя като сянката на Хамлетовия баща е поискала възмездие — да отмъсти за нея и останалите жертви на измамата на „гадовете“, които „дебелеят“. Нищо чудно, безумецът подсъзнателно се е готвил точно за такъв сън. Най-важната загадка беше в последната фраза. Какво значи: „Аз не съм сам!!!“? Явно, че отмъстителят си е намерил съмишленик. Или съмишленици. Кои са те? Е, това нека си го изясняват криминалистите, сега те са на ход.
До края на сивкавата страница, разграфена на редове, оставаше празно място, а същевременно в скрепената с кламер „епикриза“ имаше още един лист.
Николас надникна в него и видя колонка от думи и цифри.