— Не, не — побърза да разсее естественото му съмнение Митя. — Аз съм най-обикновен простосмъртен. Макар да съм млад на години, много съм чел и мислил, поради което умът ми се разви по-бързо от обичайното. И се казвам Дмитрий Карпов.
Той се поклони и човекът, който се нарече Данила, му отвърна с не по-малко вежлив поклон.
— Кълна се в Разума! — възкликна той. — Чел съм за подобни случаи, но винаги съм смятал тия разкази за преувеличени. Сега обаче виждам, че наистина се срещат разновидности на разсъдък, съзряващи по-бързо от обичайното, както бамбукът израства много по-бързо от останалите дървета. Може ли да попитам на колко точно години сте, уважаеми господин Карпов?
— На шест и единайсет месеца без един ден.
Данила се поклони още по-почтително.
— За мен е истинско щастие да се запозная с толкова рядко срещана персона. Бидейки студент в Московския университет, познавах един юноша много по-млад и умен от нас, едва бе навършил тринайсет, докато всички ние, останалите, бяхме кой на шестнайсет, кой на повече от двайсет. Но да говорите така смислено и разумно на непълни седем години! Наистина е възхитително!
— Благодаря — Митя отново се поклони и си помисли, че между дървените стени на тази бедна къщурка тези церемонии изглеждат доста странно. — Но имам съвсем неотложно…
— Той умря, клетият — въздъхна старецът и тъжно кимна на някакви свои спомени. — От мозъчна треска. Така и не стигна до четиринайсетия си рожден ден. А какъв талант можеше да порасне, колко полза да донесе на отечеството и може би дори на целия човешки род!
Митя изчака паузата и отвори уста, за да обясни за злодейството на Пикин и отчаяното положение на Павлина Хавронска, но Данила заговори отново:
— Жалко, че не останах между стените на университета и от младини не се посветих на науката. Колко време изгубих напразно. Уви! Родителите по рождение ме записаха в Семьоновския полк и търпяха учението ми само докато не се откри вакантно място в двореца.
Чак сега се усети, че не дава на госта си да каже нито дума, и се усмихна гузно. Усмивката на лекаря по неволя (както сам се бе атестирал) бе мека и много приятна.
— Покорно моля да ми простите, че не спирам да приказвам. Тук издивях, нямам с кого да обеля една образована дума. При мен се отбиват само местни жители, а какво да си говори човек с тях? Драги господин Карпов, изтърпете известно време моята словоскотливост. Скоро ще се наговоря до насита и ще млъкна.
Е, какво пък, прецени Митя, така наистина ще е по-добре. Знае се, че недоизказалият се слуша по-невнимателно, а до сутринта каретата нямаше къде да се дене, имаше достатъчно време.
— И какво беше вакантното място, което баща ви намери в двореца? — попита Митя от позициите си на познавач. — Благодаря.
Последното се отнасяше за предложената от домакина почерпка — той наля от котлето ароматна отвара от горски плодове, сложи хляб и гърненце с мед. Ох, какъв бе гладът след студуването и страховете!
Данила седна отсреща, отчупи си залък от кравая, но така и не кусна.
— За онези времена кой знае каква длъжност — деловодител на великата княгиня Екатерина Алексеевна. В двореца тя беше фигура не особено значителна и с този неин съпруг — дори достойна за съжаление. Чак после всички научиха каква била — Catherine Le Grand54.
— Волтер я нарече така, нали? — обади се Митя. Защото все пак трябваше да покаже на учения човек, че не само „говори смислено и разумно“, но и тачи великите хора на съвремието.
— Да, старият ласкател се изрази точно така. Той си мислеше, че води кореспонденция с най-мъдрата от жените, а в действителност писмата ги пишех аз, защото Екатерина не знаеше много добре писмен френски, пък и собствените й мисли не бяха много. Нали по онова време бях неин камерсекретар — каза той и се смути, изглежда си помисли, че думите му звучат като самохвалство. — Ах, приятелю мой, камерсекретар не е Разум знае колко значителна длъжност и към нея няма висока титла. Макар че от гледна точка на мнозина да си на служба при монарха е вече достатъчно високо звание. Клети мушици. Колко много от тях опърлиха крилцата си в езиците на този лъжовен пламък, дори по-лошо, изгориха душите си! Ако можехте да видите Екатерина отблизо, за вас с вашия ум и проницателност нямаше да е трудно да различите вътрешната й същност. Тя не е глупава, но и умна не е, не е зла, но не е и добра жена, единственият й талант се крие в нейния безпогрешен усет. Тя умее да отгатва стремежите на активната фракция, преди още тази част на обществото да ги осъзнае. В това се крие истинската дарба на родения властелин.