Но в случая ставаше дума за живот и смърт. Докато той кисне в милицията, „приличните младежи“ щяха да се подготвят за новата среща.
Лейтенантът помисли върху предложението му. После повика с пръст единия от бодигардовете.
— … с него, с цвета и номера. Каква марка беше?
— … Джипчето ли? „Брабус“.
Милиционерът хвана Фандорин за лакътя и го поведе към уазката. Обясни му миролюбиво:
— Не, няма да стане. Кои да е не се разкарват с „брабус“. За какво са ми излишни главоболия? Ще те приберем до сутринта, нищо няма да ти стане.
Качиха Ника без белезници и не зад преградата като някое пиянде, а на задната седалка.
Мисли, мисли — трескаво си повтаряше той. Трябва да направиш нещо, но какво?
Да се обадиш на капитан Волков, разбира се!
По-добре е, макар и съмнителен, но все пак познат и вменяем милиционер, отколкото тия нощни ловци с автомати и палки.
Той измъкна визитката на оперативния и започна да набира номера му.
— Я веднага да го прибереш — каза сержантът до него.
— Само едно обаждане, имам право!
— Сега ще видиш ти къде е право, къде е дясно и къде е ляво — заплаши го служителят на закона.
Това беше явен и груб произвол. При други обстоятелства Фандорин непременно щеше да отстоява принципите си, но не сега, не сега.
— Лейтенанте — наведе се той напред към офицера. — Нека все пак ви платя глобата. Ако ми позволите да се обадя.
Той помисли и подсмръкна.
— Добре. Давай сто гущера и се обаждай.
— Хиляда рубли — каза Фандорин с отпаднал глас. — Повече не мога.
— Карай.
Лейтенантът сигурно щеше да склони и за петстотин, но както и да е.
Докато набираше номера, се притесняваше само от едно, че сега ще чуе: „В момента няма връзка с този номер.“ Все пак беше два часът през нощта. Чак си прошепна: „Господи, Господи!“
— Ехо — обади се Волков с бодър глас, който изобщо не беше сънен.
— Аз съм Фандорин. Имам новини. Спешни. Аз…
— Къде сте? — прекъсна го капитанът.
— В една милиционерска кола. Арестуваха ме…
— Не сме те арестували бе, задържали сме те — поправи го старшият на групата.
— Задържаха ме. Милиционерите. Карат ме към районното.
— Кое? — попита оперативният.
В интерес на истината, събуден посред нощ, той мислеше бързо и задаваше само най-необходимите въпроси.
Фандорин изгледа изпод вежди каменните лица на спътниците си. По-добре да не пита.
— Не знам. Близо съм до „Охотни ряд“.
— Ясно. Идвам.
И телефонът щракна.
Докато изготвят протокола, докато „прекарат“ задържания през ЦАБ56 и ЗИЦ57 (Николас така и не разбра какво значи това), той трябваше да остане в „маймунарника“ — стайчето с решетки. Направо на пода спяха двама прашни мъже и една дама с още по-мърлява външност. Зад „маймунарника“ имаше две врати с малки прозорчета. Чуваха се гласове, което значеше, че и там има някакви хора, явно по-сериозни нарушители от хулигана Н. А. Фандорин и неговите съкилийници.
Всъщност магистърът не седеше, а се разхождаше напред-назад. Въпросът бе не толкова, че нямаше къде да седне, в края на краищата останалите много добре си се бяха настанили направо на пода. Опънатите му нерви се съпротивляваха на статичността и настояваха за мускулна активност.
Крачейки от ъгъл до ъгъл, Николас извървя разстояние, надхвърлящо дължината на улица „Тверская“. Волков дойде, когато умореният магистър беше вече на няколко виртуални крачки от улица „Правда“, ако не и от стадион „Динамо“.
Освобождаването стана изненадващо лесно, без каквито и да било формалности. Волков размени шепнешком няколко думи с дежурния и Фандорин веднага си получи иззетите при задържането вещи: телефон, документи, ключове, портфейл, метален гребен.
— Къде мога да поговоря с човека? — попита Волков.
— Ами където искаш, всички кабинети са празни — отговори дежурният. — Ето ти ключа на замполиса, там столовете са тапицирани.
Качиха се на втория етаж в стаята с табелка „Заместник началник личен състав“. Седнаха в протритите кожени фотьойли, които сигурно помнеха още времето на Народния комисариат по вътрешните работи.
— Е? — попита капитанът и извади пакет цигари. — Да си поговорим откровено.
— Добре де, откровено — Николас яростно разтърка пулсиращото си слепоочие да пропъди главоболието. Само то му липсваше сега. — Капитане, я ми кажете каква заплата получавате.