— Кой именно? — бързо попита Фандорин и прехапа език. Нямаше нужда да му казва за списъка на осъдените.
— В смисъл? — не разбра капитанът. — Какъв е като човек ли? Не знам, но е супер важна клечка, това поне е сигурно. Работя за тях от една седмица, нали така? Дотук съм получил две и сто дневни плюс хиляда за копието от експертизата за парашутиста, плюс още хиляда, за да ги срещна с вас. Четири хиляди и сто долара не са шега работа. Освен това — служебно потупване от отдела, че съм установил самоличността на мършата, на тоя Шибякин. Да не мислите, че го научих от вас?
— Не, не мисля.
— Точно така. Това ми го сервира любезният: и името, и адреса, и дори кода на входната врата. Ние там, казва, направихме някои проучвания и не намерихме нищо интересно. Сега нека поработи вашето ЕКУ.
— Кое, кое?
— Експертно-криминалното управление. Момчетата си знаят работата. Та тъкмо седя и се чудя по кой начин да обясня на началниците как съм разкрил парашутиста, и вие се обаждате също за Шибякин. Всичко си дойде на мястото. Докладвам: така и така, проведох по собствена инициатива мероприятие номер седем по Останкино (официално го наричаме „Василий Николаич“ — Външното Наблюдение), което ме изведе на необходимия адрес.
— Но защо по Останкино? Нали блокът е на улица „Лисенко“?
Волков се засмя.
— Защото се юдите Останкин. В смисъл, понеже сте висок58. Интересът към вас е голям, защото сте единствен от установените „кандидати“, които „Неуловимите“ са осъдили, но още не са очистили.
От миниатюрната, змийски съскаща думичка „още“ Николас потръпна. Е, да предаде ли на Волков списъка или не, поколеба се той и веднага се сети за старата максима, че ако се колебаеш, по-добре е да се въздържиш.
Въздържа се.
— Другият „кандидат“ е шефът на моя любезен работодател — продължи капитанът. — Явно е умен човек. Сетил се е, че присъдата не е шега. И сега нервничи. От вчера нещо се е попроменил. Когато им разказах за вашата присъда, тази, дето я намерихме в джоба на парашутиста, любезният помоли да се видя с вас и да ви преслушам. Докладвах му, че сте интересен господин, наглед наивник, но може и да се преструвате. Добре, казват, ще се оправим. И днес изведнъж ви атакуват. Явно са научили нещо, което не ми казвате, Николай Александрович.
Оперативният изчаквателно впери поглед във Фандорин, но той само въздъхна. Ама че елементарно, да махне маркировката от факса, и толкова. За сериозна групировка това не е биномът на Нютон и дори не е правило за магнитното поле. Получили са предупреждението и за нула време са установили изпращача. Ех, трябваше да изпрати Валя поне да го пусне от пощата…
— Напълно ги разбирам — отбеляза оперативният, така и недочакал отговора. — Вие настина сте загадка, всеки може да се уплаши. Как разкрихте парашутиста само! Не беше минало и едно денонощие. Разправиха ми и за вашата телохранителка. Не някой дебеловрат, ами Никита. Страхотно!
— Изобщо не съм загадка. И действах сам — мрачно отвърна Николас, който много добре разбираше, че милиционерът вече си е нарисувал картинката и няма да се откаже от нея просто ей така.
— Аха. А чудната госпожица с нейното таекуондо ви се е притекла на помощ от небето и после е отлетяла пак там. Дали пък не сте шпионин, Николай Александрович? Тъй де, защо ви наричат Англичанина?
Фандорин се намръщи. Само това липсваше! С неговата биография и сегашната руска шпиономания!
— Ако бях шпионин или, както според израза ви „голяма клечка“, нямаше да ви търся за помощ.
Волков премисли казаното и поклати глава като датския принц, дето изрича:
„Да, има по земята и небето неща, Хорацио…“
— Добре, аз каквото можах, направих. Сам се оправяйте с тях. Не ме интересува. Като ми се обадят пак, ще ги раз карам. И естествено, ще ги предупредя, че ако с гражданина Фандорин стане някой гаф, МУР знае кого да търси. Само че едва ли ще ме послушат. На разговор ви е поканил сериозен човек. Поканил ви е добре, както подобава. На такива покани човек не бива да отказва. А вие сте отказали. И то по обиден начин. Сега той още повече ще се страхува от вас. А сериозните хора не обичат нито да ги плашат, нито да ги обиждат. И отвръщат на подобни номера по съответния начин.
Капитанът бързо прокара палеца си през гърлото.
— Добре де, какво да п-правя? — запъна се от вълнение Ника. — Повярвайте ми, Сергей… Добре де, поне си представете, че аз съм най-обикновен човек, незащитен от никого и от нищо! Така, както си живея, на главата ми изведнъж се стоварва кошмар, ужасна дивотия!