Падналият бандит още не бе успял да стане, но ръката му се шмугна под мишницата. Чипоносия се бе скрил зад джипа, иззад капака на който се подаде цев. Ника спря да гледа по-нататък. Хлопна вратата и пусна резето. Все пак наложи се да погледне Червенокосия.
Той лежеше опрял тил в стената и главата му бе клюмнала на рамото. По съвсем младото лице, покрито с бледи лунички, бе застинал израз на обида. Като на дете, на което не са позволили да догледа интересния филм, мярна се в ума на Фандорин.
Но сега нямаше време да мисли за това. Все още завладян от баскетболната моторика, той грабна Валя под мишниците и я повлече по пода през антрето, през гостната — без сам да знае накъде и защо.
Валя бе започнала да мига (не, бе започнал да мига, защото без перуката Глен отново се бе превърнал в юноша) с все още недоумяващите си очи.
— Къде? — изломоти той. — Вофюр72?
Но се изправи на крака. Олюля се, обаче не падна. През стъклената врата на верандата се измъкнаха в градината. Придържайки Валя за талията, Фандорин си пробиваше път през голите и бодливи храсти, оставяйки по клоните златни и сребърни нишки.
Криво-ляво се измъкнаха, но само дотам, където започваше високият стобор, ограждащ парцела на селището.
— Сега накъде? — разклати Николас за врата все още замаяния Валя.
На него от носа му продължаваше да се лее кръв, освен това на бузата му аленееха две дълги драскотини — сигурно се беше издраскал в храстите.
Валя опипа носа си и жално изохка:
— Носът ми е счупен! Боже! Какъв кошмар! Не ме гледай! Моля те, не ме гледай! — и скри обезобразеното си лице с ръкава.
— Трябва да се махаме! — извика в ухото му Фандорин. — Можем ли да излезем от селището, без да минаваме през бариерата?
— Да — изгъгна Валя. — Ей оттам.
Втурнаха се покрай оградата. Глен вече можеше да се движи без чужда помощ, макар и малко на зигзаг.
Покрай посърнали живи плетове, покрай окичени зелени площи, на които сиротно белееха изоставени люлки, те стигнаха до стълба с прожектора, където оградата завиваше под прав ъгъл наляво.
Скрил лицето си, Валя каза:
— Тук дъската се отмества. Миналото лято я откачих. Бях се отбивал до селото при един механизатор. Тоест бях се отбивала…
Издърпа пирона и отмести дъската. Промуши се през тесния процеп без никакви затруднения, но Фандорин едва мина.
Напред се простираше сиво есенно поле, зад него — гора.
Николас се втурна напред, жвакайки с топлинките през калта. Обърна се и видя, че Валя не е помръднал от мястото си.
— Хайде де! Бързо! Трябва да стигнем до гората, докато не са ни видели.
Валя стоеше, закрил лицето си с ръце. Раменете му се тресяха от ридания.
Фандорин се върна.
— Хайде де, какво ти става? Да бягаме!
— Махни се! — изхлипа Глен и се извърна. — Ти бягай, аз сам…
— Какво „сам“? Къде „сам“?
Човекът от бъдещето замърмори, май за първи път обърквайки употребата на мъжки и женски род:
— Не искам да ме виждаш такава… аз сам. Ти бягай. Там след гората е гарата. На четири километра на изток…
— Стига глупости! Те ще те убият!
— Ще ида във фермата при Володя…
— Какъв е пък тоя Володя?
— Механизаторът, нали ти казах… Той е добър човек… Само че си мисли, че съм момиче… Нищо, ще му кажа, че съм се остригала. Фешън… Хайде бягай де!
Валя сърдито тропна с крак и се разрида още повече.
Фандорин погледна отвора в оградата и хукна през полето към гората. А когато след малко се обърна, Валя вече го нямаше до оградата.
Чак когато стигна до дърветата и се провря зад първия храст, си пое дъх. Отмести клоните.
Вилното селище „На хълма“ приличаше на приказен остров, изплувал от дълбините на морето: зад оградата се извисяваха купички, надстройки, чиниите на сателитните антени. Остров сред море лежи, град на острова стои…73
Слава Богу, поне трийсет и тримата богатири не се виждаха. Неуловимият Н. Фандорин отново се бе изкопчил от железните лапи на злата съдба.
Постоя малко, долепил пламнало чело до влажната и студена кора на един дъб. Преди да тръгне (значи само четири километра, така ли?), извади от джоба си пистолета, хвърли на оръдието на убийството поглед, изпълнен с отвращение, и го запокити в една яма, която, ако можеше да се съди по цвета на водата, не пресъхваше дори през лятото.
Отначало пое бързо, за всеки случай поглеждайки назад. Разкопча идиотския халат, беше горещо. Мъчеше се да не мисли за това, което се бе случило преди само пет, най-много десет минути. Естествено, че сега вече щеше да е невъзможно да живее като преди, но за това после, после. Първо да се махне колкото може по-далеч, да охлади страстите.