Предишните съмнения, че недостатъци на горивото са станали причина за провала в състезанието, се оказаха необосновани.
Гениалното хлапе е имало честта да бъде подкупено от най-известният бос на мафията на тази планета — не някой друг, ами Фаустино Наркотичи — Примката, capo di tutti capi.
В специално интервю Уистър призна пред Худуърд:
„Мислех, че няма да ми стигнат парите за разработването на моето ново гориво, затова постъпих по американски — срещу налични пари в ръката, зарязах състезанието.“
Зяпнах. Досега не бях проумял каква роля имаше въображението във връзките с обществеността.
Но колко убедително беше!
Ето я и снимката, на първа страница, заела три колони! Усмихнатият Фаустино подава на ухиленото Гениално хлапе вдъхваща почит тлъста пачка нечисти пари. И Гениалното хлапе явно повдигаше каската си, за да приветства своя благодетел. Нямаше никакво значение, че само десета от секундата по-късно Фаустино вече бягаше като електрически заек по писта за кучешки надбягвания! Тези фотографи бяха улучили мига с абсолютна точност. Какви майстори!
Текстът под снимката гласеше:
„Тайно направената снимка потвърждава факта на подкупа. В креслото, някога заемано от Шефа Туид, царя на подкупите в Ню Йорк през 90-те години, Гениалното хлапе, иначе казано Джери Уистър, получава своята отплата от capo di tutti capi, Фаустино Наркотичи — Примката, царя на престъпноста в света.“
Бях зашеметен. Каква вещина! Нима чак сега разбирах, че гръмките заглавия в този свят са продукт на свръхпрегрято въображение, нагласени случки и тонове пълно нищо!
Дъхът ми спря.
И колко хитроумно бяха оплели във всичко това ИМЕНАТА! Никсън, Наркотичи, шефа Туид… Сега Гениалното хлапе беше поставено наравно с престъпниците. И колко убедително! Кой би могъл да се усъмни?
Същото го имаше и в останалите вестници. Историята ехтеше от бряг до бряг, вероятно дори по целия свят. По телевизията сигурно постоянно показваха снимката. Радиото ще бълва новини на всеки час. Каква кампания! Цяла лавина!
И — о, Богове! — дори на спортните страници пишеха само за това! Отново публикуваха фоторепортажи от състезанието. Значи, че спортните канали ще пуснат пълен видеозапис от състезанието.
Всичко ми се проясни. Значи така се създаваха новини! Медисън беше прав. Наистина не бях професионалист.
Но я чакай, а как Хелър приемаше всичко това?
Седма глава
Включих екрана.
Хелър караше старото такси край брега в Джърси. На пода изпод седалката се подаваше наръч вестници и той от време на време ги поглеждаше.
Беше ОБЪРКАН!
Върнах назад записите. Да, когато Хелър е отишъл в офиса си, Джовани го извикал по телефона с думите: „Хлапе, най-добре да дойдеш насам, аз обаче те съветвам да не идваш“. Гласът му беше особено напрегнат.
Хелър загази!
Ах, тези връзки с обществеността, какво приятно средство за създаване на неприятности! Разбирах, че никой не може да се чувства в безопасност, щом съществува такова оръжие. То беше напълно непредсказуемо! В един момент той весело се занимава със своите работи и изведнъж — бум, гръмват го, без нищо да зависи от него. А той дори не подозира, че е гръмнат. Може би си мислеше, че така е устроен светът — че вестниците просто не заслужават доверие, допускат грешки или се приспособяват към вкусовете на читателите.
Майстор на близкия бой, боен инженер от Флота, който взривяваше цели крепости и бази, без да има и драскотина по себе си, Хелър беше едно листенце в лапите на мощния ураган, наречен връзки с обществеността, и всеки момент можеше да се превърне в прах по желание на експерт като Медисън. А Хелър не само не схващаше какво става, той дори нямаше с кого да се бори, нищо, което да направи! С няколко абзаца Медисън го превърна в безпомощна пешка!
Само знаеше, че е загазил. И пътуваше към неприятностите си. Дори не се беше маскирал.
Просто куп хартия, който може да бъде изпепелен с една-единствена кибритена клечка. Но този куп хартия съсипваше Хелър!
Стигаше ми гласът на Джовани, за да предскажа това.
Хелър спря колата пред къщата на Бейб.
Джовани го посрещна в асансьора.
— Хлапе, на твое място нямаше да вляза.
Хелър даде на Джорджо коженото си палто и шапката си, но другият не ги пое. Паднаха на пода.
Хелър почука на вратата на гостната. Никой не му отвори. Той натисна дръжката и влезе.
Бейб не беше там.
Чуваха се някакви звуци откъм друга врата в дъното на стаята. Хелър тръгна към нея и я отвори.