— О… Благодаря. Така ли? Не се разстройвайте. Това е едно от малките наказания, които човек трябва да изтърпи заради известността си.
— Никога не съм харесвал Малъри. Странен е. Твърде е напрегнат. Не харесвам напрегнатите хора. Никога не съм харесвал творчеството му.
— Обикновена показност. Нищо особено.
— Разбира се, идеята да му бъде даден шанс не беше моя. Беше на господин Слотник. Някой му е повлиял. Но в крайна сметка г-н Слотник постъпи разумно.
— Малъри споменавал ли ви е моето име?
— Не. Никога.
— Знаете ли, дори не го познавам. Никога не съм го виждал. Защо го направи?
Този път Тухи остана неподвижен, загледан в лицето на Кийтинг. За първи път Тухи изглеждаше тревожен и несигурен. Ето какво ни свързва, помисли Кийтинг. Тази връзка беше страх, беше и нещо много повече, но можеше да се назове само с една дума — страх. Даде си сметка, безпричинно, но окончателно, че Тухи му харесва повече от всеки друг, когото познава.
— Нали знаете — каза весело Кийтинг с надеждата, че ще приключи темата с изтъркана фраза. — Малъри е некадърник, знае го и е решил да си го изкара на вас като символ на прочутите и способни хора.
Вместо очакваната усмивка, Кийтинг усети погледа на Тухи като изстрел. Не беше поглед, а рентген, сякаш проникваше изпитателно в костите му. Лицето на Тухи се втвърди и на него отново се изписа хладнокръвие. Кийтинг проумя, че Тухи е намерил успокоение някъде в неговите кости или в изумения му поглед, в смаяното лице. Проумя, че някакво скрито и необятно невежество в него е върнало увереността на Тухи, който произнесе бавно, странно и насмешливо:
— Ще станем големи приятели, Питър.
Изтече един миг, преди Кийтинг да отговори припряно:
— Надявам се, господин Тухи!
— Наистина, Питър! Не съм чак толкова стар, нали? „Елсуърт“ е резултат от странния вкус на родителите ми към имената.
— Да… Елсуърт.
— Така е по-добре. Името за мен няма кой знае какво значение, особено в сравнение с онова, което са ме наричали и в частни разговори, и публично през годините. Да, лаская се. Създавайки си врагове, човек знае, че е опасен, когато е необходимо да е опасен. Има неща, които трябва да унищожим, иначе те ще ни унищожат. Ще се опознаем добре, Питър. — Гласът беше равен и сигурен, в него звучеше увереността на изпитано и взето решение, че Кийтинг му е съвсем ясен. — От известно време се каня да събера неколцина млади архитекти — толкова много от тях са ми познати — да създам малка неформална организация, за размяна на идеи, нали знаеш, за насърчаване на духа на сътрудничество, за обща насока на действие в името на общото добро на професията, ако е необходимо. Няма да има нищо общо с предвзетата АГА. Просто група младежи. Мислиш ли, че ще ти е интересно?
— Ами да, разбира се! Вие ли ще сте председател?
— О, не. Никога не ставам председател на каквото и да било, Питър. Не обичам титлите. Не, по-скоро си мислех, че ти си подходящ за председател, не се сещам за по-добър.
— Аз ли?
— Ти, Питър. Но това е само проект — нищо конкретно, — само идея, към която се връщам от време на време. Друг път ще поговорим за нея. Има нещо, което бих искал да направиш — и то е всъщност една от причините, поради които поисках да се срещна с теб.
— О, разбира се, г-н Ту… разбира се, Елсуърт. Готов съм да направя всичко за вас…
— Не за мен. Познаваш ли Лоис Кук?
— Лоис… кой?
— Кук. Не я познаваш. Но ще се запознаеш. Тази млада дама е най-големият литературен гений след Гьоте. Трябва да прочетеш нещо от нея, Питър. Струва ми се, че така би я оценил всеки прозорлив човек. Тя е толкова над умовете на средната класа, която обича очевидното. Възнамерява да си строи къща. Малка къща жилище на „Бауъри“.7 Да, на „Бауъри“. Съвсем в стила на Лоис. Помоли ме да й препоръчам архитект. Сигурен съм, че само човек като теб може да разбере Лоис. Ще й дам името ти — ако проявяваш интерес да проектираш малко, макар и доста скъпо жилище.
— Но разбира се! Колко мило от ваша страна, Елсуърт! Знаете ли, помислих си, като казахте… и като прочетох вашата бележка, че искате… някаква услуга от мен, знаете, услуга за услуга, и ето сега вие…
— Скъпи Питър, колко си наивен!
— Май не трябваше да го казвам! Съжалявам. Не исках да ви обидя, аз…
— Няма значение. Трябва да ме опознаеш по-добре. Колкото и странно да звучи, напълно безкористният интерес към другите наистина е възможен в този свят, Питър.
7
„Бауъри“ — улица в Ню Йорк, известна с множеството си заведения и бездомници. — Бел.прев.