„Франкън&Хайер, архитекти.“
Приемната на офиса на „Франкън&Хайер, архитекти“ приличаше на хладна, задушевна бална зала на аристократична къща в колониален стил. Сребристобелите стени бяха облицовани с плоски пиластри2 с изваяни йонийски орнаменти; на пиластрите се крепяха тесни корнизи, прекъснати по средата от разполовени гръцки амфори, прилепени към стената. Гравюри на гръцки храмове красяха ламперията. Те бяха твърде дребни, за да бъдат разпознати, но ясно се виждаха колони, фронтони и каменни руини.
Щом прекрачи прага, Кийтинг придоби нелепото усещане, че под краката му има конвейерна лента. Тя го отведе към служителя на рецепцията, седнал до телефонната централа зад бяла балюстрада на парапет във флорентински стил. Лентата го насочи към прага на голяма чертожна зала. Видя дълги, плоски маси, над които от тавана се спускаше гора от чертожни лампи със зелени абажури, огромни папки с чертежи, камари жълти чекмеджета, хартии, тенекиени кутии, мострени тухли, буркани с лепило и календари от строителни компании, повечето със снимки на разголени жени. Главният чертожник хвърли бърз невиждащ поглед към Кийтинг. Беше и отегчен, и преливащ от целесъобразност. Той насочи палец към шкафчетата, посочи с брадичка едно от тях и остана прав, люлеейки се от пети на пръсти, докато Кийтинг навличаше перленосив комбинезон върху скованото си неуверено тяло. Франкън държеше на тези комбинезони. Конвейерната лента спря при една маса в ъгъла на чертожната зала, където Кийтинг се озова пред куп чертежи за довършване, а кокалестият гръб на главния чертожник се отдалечи от него, показвайки ясно, че човекът е забравил за неговото съществуване.
Кийтинг веднага се зае със задачата си, с втренчен поглед и изсъхнало гърло. Не виждаше нищо, освен перления блясък на хартията пред себе си. Изненада се, че чертае съвсем прави линии, въпреки усещането, че ръката му трепери и се отклонява по хартията. Следваше линиите, без да осъзнава накъде водят и защо. Знаеше само, че проектът е нечие страхотно постижение и той не може нито да го оспорва, нито да се мери с него. Зачуди се защо изобщо е смятал, че може да стане архитект.
Много по-късно забеляза на съседната маса гънки на сив комбинезон върху нечии рамене. Разгледа човека, първо предпазливо, после любопитно, след това с удоволствие, а накрая презрително. Усещайки презрението, Питър Кийтинг стана отново какъвто си беше и изпита любов към хората. Човекът имаше бледи бузи, странен нос, брадавица на вдадената навътре брадичка, корем, притиснат към ръба на масата. Кийтинг харесваше такива гледки. Умееше да върши по-добре тази работа. Усмихна се. Питър Кийтинг имаше нужда от другите хора.
Когато отново погледна чертежите пред себе си, веднага забеляза грешките, които се мъдреха предизвикателно на шедьовъра. Беше партерен етаж на голяма частна къща. Забеляза извитите вестибюли, които заемаха неоправдано много пространство, дългите правоъгълни редици от стаи, обречени на мрак. Исусе, помисли той, за такова нещо щяха да ме изхвърлят от университета още първия семестър. След това продължи да работи бързо, леко, умело — дори щастливо.
До обед Кийтинг си намери приятели в стаята — не беше точно приятелство, но смътна основа, на която може да се гради приятелство. Усмихваше се на своите съседи и им смигаше разбиращо, без причина. При всяко отиване до хладилника за вода той насочваше към хората мекия весел блясък на галещите си очи. Блестящите му очи се спираха поотделно на всеки човек и в стаята, и в света, сякаш той бе най-важният измежду хората и най-скъпият приятел на Кийтинг. Хората си казваха: какво умно момче, какъв добър човек.
Кийтинг видя, че на съседната маса висок рус младеж чертае вертикално сечение на офисна сграда. Опря се с приятелско уважение на рамото на момчето и погледна лавровите венци, виещи се около триетажни колони с канелюри.
— Добре го е направил старецът — каза Кийтинг с възхищение.
— Кой? — попита момчето.
— Ами Франкън — каза Кийтинг.
— Глупости, Франкън — изрече кротко момчето. — От осем години не е проектирал и кучешка колиба. — Посочи с палец над рамото си към стъклена врата отзад. — Той е проектантът.
— Какво? — попита Кийтинг и се обърна.