Над нас се издигаха стени от пясъчник в нюансите на пустинята. Надвисналите фасади само тук-там се нарушаваха от прозорци с решетки. Това беше средата, в която се бяха родили тайни организации на кръстоносци, където са заговорничели османски конспиратори и където францискански монаси бяха следвали целите си в продължение на век.
Намирахме се в единия край на християнския квартал. Мюсюлманският беше от другата страна на „Виа Долороса“ на изток. Единственият знак на тясната уличка, указващ местонахождението ни, беше един груб дървен кръст високо на една стена, където не можеше да бъде достигнат от любопитни ръце. Той беше посивял от годините, като че ли бе издигнат там преди векове…
И вероятно беше точно така, а значението му бе обвързано със сложна история, включваща пилигрими и страдания.
Кафенето гледаше към улицата. Пред него нямаше разпъната кремава тента против слънце, каквито висяха пред другите заведения по по-големите улици наблизо. Беше разбираемо, като се имаше предвид, че по тази тясна уличка едва можеха да се разминат няколко души.
Заведението беше повече като спирка за туристи, отколкото ресторант. В един ъгъл работеше радио, от което се чуваше музика, прекъсвана от време на време от бързо говорене. В единия край седяха четирима възрастни мъже, които слушаха радиото. Косите им бяха толкова късо подстригани, че се виждаха неравностите по черепите им, примесени със сивеещите иглички на косите им.
— На какъв език говорят? — попитах Шимон. — Звучи ми познат.
— На гръцки — отвърна той. — Тук имат специален диалект. Наблизо се намира един гръцки православен приют.
Кафето ставаше за пиене, макар да бе малко воднисто.
Изабел ме бе разглезила с подбрани марки, които купувахме от Портобело Роуд27.
Сетих се за съботните ни сутрешни пазарувания в тази част на Лондон. Обзе ме пристъп на страх. Случилото се ми бе дошло прекалено само две години след убийството на Айрийн.
Размърдах се в стола си и се огледах с глупавата надежда, че всеки момент може да я видя.
— Добре ли си? — попита Шимон.
Кимнах и пак се размърдах. Имах отличен изглед към уличката, където в момента течаха разкопките.
Бяхме седнали на разстояние от два реда маси от фасадната стъклена витрина на кафенето.
От време на време разни хора преминаваха през отсрещната уличка, но не познах нито един от тях. И тогава, точно в 12.50 часа, се появи Дитер — единият от дружелюбните германци.
Той вървеше забързано право към нас.
Привлечен от заглавието ВОЙНА, написано с големи черни букви, си бях купил „Хералд Трибюн“ от една вестникарска будка близо до портата Яфа. Но нямах възможност да прочета повече от първия абзац на статията. Умът ми беше другаде.
Вдигнах вестника пред лицето си, за да се скрия от Дитер. За момент изтръпнах, като си представих как той идва и сяда до нас. Колко дълго щях да се преструвам, че чета този вестник с интерес?
— Тръгна си — съобщи Шимон. Той изучаваше менюто, сякаш то беше карта за намирането на свещения Граал.
— Ще го проследя и ще снимам лицето му — заявих. — Почакай тук.
Изскочих от кафенето и поех внимателно подир него, за да не ме забележи.
Бях на двадесетина метра зад Дитер и трябваше да забавя крачка, за да не го настигна. Той зави зад един ъгъл. Изтичах след него и после пак намалих ход, щом долових, че хората се обръщат да ме зяпат. Когато свих зад ъгъла, той бе изчезнал. Потях се и целият лепнех под дрехите.
Бях ли го загубил? Дали провалих всичко заради тъпата си прибързаност…
Тогава забелязах магазина малко по-нататък. Към входа му се слизаше по две стъпала от улицата и до него бяха натрупани бутилки с вода.
Извадих телефона си и го допрях до лицето си, щом наближих вратата на магазина. Щеше да е по-добре да не ме забележи, но и да ме видеше, щях да го преживея. Нямаше да може да ме задържи. Просто трябваше да съм готов. Придвижих се бавно.
Той беше пред щанда в другия край на магазина. Щом се обърна, свел поглед към рестото си, го щракнах с камерата. Беше достатъчно. Продължих да вървя. Имаше още един кръст на стената високо над мен. Обърнах се към него с гръб към магазина и пак щракнах. Продължих да снимам като разпален турист, очарован от местните забележителности.
Всъщност очаквах да усетя ръка върху рамото си. Потта изсъхваше по челото и гърба ми. И тогава някой наистина ме потупа по рамото.