От срама и позора на ситуацията ги избавят рицарски вече в по-модерни времена белите хора. Избиват ги до крак. Буквално. Преследват ги и ги отстрелват като дивеч до последния човек. (Много срамна глава в националната история, този път по причини, нямащи нищо общо с контурите на острова.) После на свой ред се заселват в срамния храсталак. (Като бели срамни въшки.) Понякога си мисля, че Господ е германец – чувството му за хумор е едно такова плитко и кенефно.
Сега, тук да обясня, че да се ходи на туризъм в Тасмания, не е нито срамно, нито непристойно и никой не се подиграва с туристите. Смехотворно е само да си оттам. Така че ние нямаме никакви задръжки и съмнения при избора на южната дестинация. Отдавна ни гони носталгия по Нова Зеландия, а всеки, който е бил в Тасмания, се кълне, че двете са като сестри близначки. Зелени, стръмни, мокри, студени и слабонаселени. Идеалното бягство от лятната задуха на Бризбън. Сбогом, о, шумен и разблуден град! И твойте електрични глобуси всуе тъй празнично блестят.
През това време обаче...
Библейски сюжети в Даун Ъндър
На Господ окончателно му писна от глупости и реши да приключи агонията на най-вдъхновената си грешка – човечеството, по единствения известен Му начин – с потоп. Дали е пращал специални инструкции на доверени хора да строят ковчези и да ловят животни по двойки, не знам, не съм чула за подобно събитие по нашия край, но със сигурност забелязах, че прати много дъжд. Не някакви си там 40 дена, два месеца не спря да вали. Тормозеният до миналата година от суша Куинсланд се превърна в перманентно блато, къщите и дворовете ни прогизнаха, язовирите се напълниха, препълниха и преляха, колата ми се покри с мухъл и плесен, стълбите – с мъх и лишеи, прането ми изгни на простора, мравките се нанесоха за постоянно у нас, жаби се заразхождаха из центъра, а някои неспокойни, неуседнали още души се размислихме дали пък не е време да емигрираме отново – в някоя много суха пустинна държава.
Не знам Творецът ли е с къса памет, или си мисли, че ние сме с такава, ама да ни пробутва все същия номер с потопа е малко изтъркано и наивно. Ехо, там горе, ние имаме писменост все пак! От няколко хиляди години. И знаем за последиците от предишните Му гневни изстъпления. Така че куинсландци хич даже не се разтърчават да строят ковчези (що пък точно ковчези, не може ли да са салове, яхти, подводници, атомни самолетоносачи?) и да ловуват ендемични животни, ами масово се евакуират на лятна ваканция по по-сухите ъгли на континента, из тихоокеанските острови, по Азията и Европата, а най-хитрите се възползват от ниския американски долар и се замъкват на големи тумби в Лос Анджелис и Лас Вегас. По-инатливите, от друга страна, се запасяват с неимоверни количества бира, барикадират се в домовете си и се приготвят за дълга мокра обсада. А небето си знае своето – продължава да вали.
Ние също инатливо не се отказваме от туристическите си планове. Пътуването ни започва с безсънна нощ, доминирана от ниско прелитащи вертолети (заради многобройните спасителни операции, както ще стане ясно по-късно), грохот на падащи камъни (или безумни количества вода) по ламаринения покрив и обичайните нескончаеми, незасегнати от бурята шумни посумски скандали на верандата. Рано сутринта нарамваме чантите и в блажено неведение успяваме да се измъкнем на косъм точно преди Божият гняв да удари Бризбън.
Полетът ни закъснява. В Мелбърн вали. В Лонсестън също.
Настаняването в мотела ни отнема точно шест секунди – хвърляме чантите на леглата и слизаме на рецепцията да питаме за карта на града. Докато се разговарям дружески с девойката и подобаващо любезно отговарям на любезния и въпрос откъде съм, всички присъстващи внезапно млъкват и се втренчват в нас, някой промълвява пребледнял: „О, боже!“, сякаш Бризбън е център на чумна епидемия и ние сме домъкнали заразата в техния град. После се отприщва лавина от въпроси за състоянието на града, колко лошо е наводнен, нашето жилище пострадало ли е, кога е започнала евакуацията, транспортът напълно ли е спрян и прочее абсурдни неща, без никакъв смисъл и връзка с реалността. С нашата реалност. Гледаме ги като треснати. Чак тогава забелязвам, че телевизорът в помещението е включен на новинарски канал – пред невярващите ни очи калният потоп въргаля микробуси и корабни контейнери като сапунерки по улиците на Туумба, увеличава многократно капацитета на автомобилния паркинг в мола, като трупа колите на многоетажни камари, пуска мебели и цели къщи да плават по улиците на Грантам, превръща в дълбоководно езеро центъра на Ипсиуч, а жилищните квартали – в островърхи островни архипелази. В пълен шок си признавам честно и безгрижно, като се старая все пак да звуча интелигентно, че не съм чувала за никаква евакуация, и внезапно си спомням, че още не съм си включила телефона след полета. Цъквам припряно копченцето и това, което се случва, ми изкарва акъла повече от всякакви журналистически телевизионни истерии.