Не знам дали в днешно време е прието да се твърди, че някои видове са еволюционно по-висши от други (политическа коректност, движения за защита на животните, демократични и либерални ценности, антиеволюционистични движения и прочее), но в стародавни времена, когато аз още ходех на училище, учебниците по биология твърдяха, че плацентните бозайници са по-приспособими и по-успешни в населването на планетата, следователно по-висши от двуутробните (торбестите). Кучетата динго са едно от доказателствата за превъзходството им (дори да не е идеологически уместно да го подчертаваме). С тяхното пристигане в Австралия се обясняват множество аномалии в животинския свят, като изчезването на двуутробните хищници – тасманийски дявол и тасманийски тигър (казват се така, защото белите хора ги заварили само в Тасмания, не и на континента), които явно не са могли да се конкурират с интелигентния, светкавично бърз, ловък пришълец; както и изчезването на много тревопасни торбести с всякакви размери и дори промяната в поведението на уомбатите (а може би и на други видове). Континенталните уомбати са пословични с вечното си ровене, ритане и криене. Тасманийските не са.
За да се убедим с очите си, Грег ни е довел в един истински приказен воден свят. Нещо като Големия бариерен риф, но не в океана, а навръх тасманийските чукари. На сушата. Което не значи, че е на сухо. Небето много се старае да превърне и тези надморски височини в океанско дъно. Засега неуспешно. Но пък не се отказва. И явно работи по въпроса отдавна, ако съдим по количествата мъх наоколо. И качеството им! Всеки японски градинар ще ви каже, че отглеждането на мъхове е много деликатна работа. Мъховете са капризни и взискателни. Искат много вода, разсеяна светлина, умерени температури, постоянна влажност, шарена сянка и т.н., да не се правя и аз на голям експерт, ама едно е сигурно – на слънце и без вода мъхове не стават. А откритата гола местност наоколо е застлана с хектари дебел, пухкав, просмукан с влага най-висококачествен мъх от световна класа, сред чиито туфи, каньони, хълмчета и рифове припкат беззвучно бистри дъждовни поточета. Всичко тук намеква за дългогодишни дъждове и влага.
Вятърът, макар и без доказателства за продължително присъствие, е антарктиден. Леден, свиреп и летален като масов убиец с моторна резачка от американски касов трилър. Теренът не предлага никакъв заслон. От нийде взорът надежда не види. За да не нарушим уникалната екосреда с мръсните си туристически подметки, за нас има издигната на пилони дървена пътечка. От нея, като се обърна с гръб към вятъра, заема подходящo остър ъгъл спрямо земната повърхност, за да не отлетя, и си открехна лекичко очите, колкото да виждам през мигли, мога да се дивя бездиханно на красотата на мъховото царство. Последните перлени отблясъци на дневния светлик търкалят в краката ни емералди, сапфири, рубини и диаманти сред дебел до глезени килим. Приказна ювелирна джунгла. Невиждан свят на девствени гори джуджета, реки, островчета, градини и гъсталаци. Цяла водна зелена планета. В миниатюра. Луксозен релефен персийски килим. В неперсийска разцветка. Прогизнал.
Небето бързо помръква. Вятърът (ако изобщо е възможно) става по-свиреп, дишането – по-трудно. Уомбати не се виждат никъде. Затова пък има много уомбатски дупки и забележително количество уомбатски... ммм, как е правилно да ги наречем – барабонки? Да кажем, тухлички. И веднага ще обясня защо.
Става дума за голямата уомбатска загадка на природата.
С необичайната си форма богатите на целулоза изпражнения на тромавия тревопасен уомбат от години хвърлят в дълбоки професионални съмнения, спорове и дискусии де що има биолог на планетата. За демонстрация Грег прикляка край една спретната купчинка загадки на природата. Всичките са еднакви по размер, компактни, плътни и добре оформени... паралелепипеди. Малко по-големи от плочки за домино. Същински тухлички. Въпросът, който гони съня от клепките на биолозите, е как (и защо!) кръглото дупе на уомбата произвежда тухлички с правоъгълно сечение. Еднозначен отговор все още не е намерен. Другият световноизвестен уомбатски куриоз е, че от същите тези правоъгълни брикети се произвежда изключително скъпа, но затова пък много търсена екохартия. Тъй де, тя нали и хартията също е преработена целулоза. А пък уомбатите даже дървета не секат. Значи производството им е много по-екологично. И съдейки по количествата протохартия край пътеката – с висок рандеман.