Вятърът ме хапе, дави, лигави, ръмжи и ръфа по глезените и китките като глутница бесни кучета по целия безкраен обратен път до микробуса и тъкмо си казвам, че освен антибиотиците, които вече приключвам (те са ми сувенир от коледната ни екскурзия до тропическите плажове на Северен Куинсланд), ще трябва май да си направя и ваксина против тетанус, че и против бяс, когато виждам уомбат. Истински! Не че е особено впечатляваща гледка – тъмно неподвижно петно в притъмняващия пейзаж, ама все пак е някаква награда за всичкия преживян студ. Фотоапаратът ме е изоставил предателски още в ранните часове на деня – като чу, че ще обикаляме езерото Дав, и веднага загуби образ и картина, демек: нямам ток, не ме закачай, освен ако не носиш резервни батерии (гадникът знае прекрасно, че не нося и няма откъде да купя из тия пущинаци), така че запечатвам кафявото петно и мъгливата дъждовна мрачевина край него нейде из неорганизираните дипли на дългосрочната си памет с вялата надежда, че един ден, като ме налегне склероза и започна да си спомням в най-големи подробности само далечното минало, уомбатската снимка ще изплува с всички детайли и цветове, които японското дигитално чудо в джоба ми отказва да съхрани.
Тасманийски тигри
Докато се друсаме по завойчестия тесен път към дървените нарове на единствената хижа в целия резерват, Грег ми разказва за другата голяма тасманийска енигма – тасманийският тигър.
Всичките му истории започват все по един и същи начин с досадни, но според него нужни повторения, за да разберем мотивацията и психологията на първите бели заселници – как те били заточени тук против волята си, как всичко в тукашната природа им било чуждо и враждебно, колко много тъгували за родните си места, как нямали никакъв реален шанс за връщане у дома и съответно колко страстно ненавиждали всичко тук. Растителността, животните, аборигените, климатът – всичко им било омразно, напомняло им, че са прокудени, чужденци, заточеници, обречени. И те си отмъщавали със страшния бяс на човек с ограбени надежди. С беса на див звяр. Без морал. И без съмнения. Избивали, сечели и унищожавали с поколения. И учели децата си, че това е добродетел. Колкото по-малко остане от местната дива нецивилизована природа, толкова по-човешки и цивилизовани са градът и целият остров.
Освен че бил странен и неестествено грозен (според заселниците красиви били само нещата, донесени от родината), тасманийският тигър имал лошия късмет да е хищник и да прилича твърде много на вълк, макар и раиран. Което веднага го превърнало в главен заподозрян, колчем изчезнела овца или друг някакъв добитък. На континента кучето динго създавало лоша слава на австралийските хищници с успешните си нападения над стада и домашни животни. За никого нямало и грам съмнение, че раираното тасманийско торбесто куче е също крадец и злосторник. Tасманийският тигър скоро се превърнал в символ на всичко враждебно. Хората го мразели искрено и сляпо.
Островният студен климат и гъстата, непроходима растителна джунгла не били подходящи за овцевъдство. Влагата и непрестанният вятър причинявали болести по животните, икономиката на острова буксувала, фермерите били недоволни, губернаторът също. Британската колонизаторска компания, която рекламирала мястото като земен рай на потенциалните заселници, не можела да си признае, че Тасмания е просто непригодна за земеделие и животновъдство. Вместо това си намерила оправдание и изкупителна жертва в лицето на тасманийския тигър. Странният раиран хищник бил виновен за загубите на фермерите и за всички икономически несгоди. Изтребването му се превърнало в основно занимание на заселниците. И като всичко, с което британците се захванат, било постигнато ефективно, безвъзвратно и без много шум. Последният известен на науката тасманийски тигър умира самотен в Хобартския зоопарк през 1937 година. 59 дни след официалното му обявяване за застрашен вид.
Петдесет години по-късно поради липса на доказателства за съществуването му науката официално го обявява за изчезнал. В музеи и частни колекции по света се съхраняват останки, които дават храна на множество теории как един ден възраждането на тасманийските тигри ще се осъществи с помощта на генетичен материал от костен мозък и други такива, но тъжната истина е, че съвременните технологии не са в състояние да възпроизведат клонинг от мъртви тъкани и клетки. Тасманийският тигър ще остане за бъдещите поколения само на снимка. Черно-бяла, неугледна и тъжна.