Но това не е краят на историята.
Питам Грег за баснословната награда от един милион и седемстотин хиляди долара, обявена за представянето на убедително доказателство за съществуването на жив тасманийски тигър. Въпреки че официалната наука смята вида за изчезнал, явно има причини някой да си мисли, че тасманийските тигри още съществуват. Hикой ли не се е опитвал да я спечели, макар и с фалшификати? Това са много пари, не може да не са изкушили някой и друг хитрец – приказвам си просто ей така, колкото да минава времето. Всичките ни спътници са изпозаспали, висят като разстреляни по седалките, бурята вилнее с пълна сила в черното отвъд прозорците, пътят се вие крив и мокър под фаровете на микробуса. Говоря си с Грег повече по задължение – забавлявам шофьора, да не му се доспи, отколкото от искрен интерес към вестникарски истории около тасманийския тигър. Обаче отговорът на тасманиеца ще ме остави с увиснало чене.
Като поглежда първо през рамо, за да се увери, че всички спят, и побутва изключения микрофон по-далеч за всеки случай, Грег ни в клин, ни в ръкав изтърсва с приглушен глас, че това е последният му курс с туристическа група. След три дни в Лонсестън ще върне микробуса и ще се пенсионира. Което е малко неочаквано за млад мъж (всички мои връстници са млади!), който очевидно си харесва работата и я върши добре, но все пак не е достатъчно шокиращо да охлаби захапката ми, ченето си ми стои в обичайна позиция и само веждите скокват малко по-високо. Следващото изречение е още по-несвързано с досегашния ни разговор – завършил бил Куинсландския университет в Бризбън и правил докторатура по аквакултури и водно стопанство или нещо такова. Все така с конспираторски полушепот. И аз кимам конспираторски, ама всъщност нищо не разбирам. Грег се сеща, че още не е обяснил, и добавя припряно: „Тасманийски вълци има, аз съм ги виждал. Просто никой в Тасмания не иска да се вдига шум покрай тях, затова няма доказателства“. Аз все така не разбирам какво общо има това с аквакултурите и ранното пенсиониране. Веждите ми са поели дългия път към висините. Грег въздъхва и започва историята издалеко.
Пак от първите заселници в Тасмания и как в слабо заселената враждебна среда постепенно се установили друг тип общество и обществени взаимоотношения, различни от тези на континента. Столицата Хобарт и градчетата по източния и северния бряг не са истинската Тасмания – те са пълни с чужденци, туристи, политици, бизнесмени и по всичко приличат на външния свят, с който са свързани чрез кораби, фериботи, телефони, телевизия, медии, финанси. В Централна и Западна Тасмания картинката е съвсем различна. Това са огромни безлюдни територии, в които нито политиците, нито парите имат някаква власт. Човекът е сам срещу природата. Без мобилен телефон, без медицинска застраховка, без полиция и без банков заем. Отговаря само пред Господ. И пред неколцината човешки същества наоколо.
Кореняците тасманийци не уважават особено закона. Още по-малко пък законите и правилата, наложени им от някакви непознати хора в някакви абсурдно далечни парламенти в някакви столици. От какъв зор например ще се вълнува един тасманийски фермер от мнението на някакъв чичка с вратовръзка, който живее в Канбера и през живота си не е дори стъпвал в Тасмания?! И откъде накъде вратовръзката ще му дава тон в живота, а?!!! Тасмания винаги е била малка, бедна и неинтересна за политиците, поради което обикновено е оставяна на мира. Което пък допада на дивашкото своенравие на тасманийците. Обаче.
Големите протести на еколозите срещу наводняването на де що има долина в Тасмания с цел строеж на ВЕЦ привличат огромен медиен интерес през осемдесетте, екотемата влиза в платформите на политическите партии и успява да вкара достатъчно хора в парламента, за да успеят те, от своя страна, да прокарат закон за обявяване на една трета от територията на Тасмания за национален природен резерват и даже ЮНЕСКО да я обяви за световно наследство. Мислите си, че тасманийците са поласкани от толкова внимание към тях и природата им? Значи не сте чели внимателно. Тасманийците най обичат да стрелят. И да са свободни. И да правят каквото си искат. Това е единственият положителен аспект на иначе трудния им живот в несгоди, бедност и изолация. И умеят да мразят. Като няма вече тасманийски тигри, мразят неистово политиците. Както и всеки, който се опитва да направи още национални паркове и резервати и да им налага правила къде и по какво да стрелят, кога и какво да секат, къде да ходят за риба и как да карат по безумните си планински пътища. Ама ха!