Хайде сега заедно да си представим какво ще се случи с позабравеното от модерна Австралия диво островно щатче, ако някой ей тъй нà, посред бял ден вземе, че открие изчезнали животни в дивите гори на Западния бряг. Аз не се наемам да описвам олелията, истерията и суматохата, които ще настъпят. В световен мащаб! И не само ЮНЕСКО и „Грийнпийс“, ами и НACA, и ОПЕК, OOH и Пентагонът ще се втурнат да защитават естествения хабитат на раираните торбести кучета и да налагат невъобразими забрани и промени в живота на всичките единайсет жители на родния град на Грег. В такъв случай, ако вие cте чичото на Грег и срещнете тасманийски тигър в гората, фотоапарат ли ще насочите към него, или двуцевка? И без да се задълбаваме в морални дилеми, ситуацията е ясна – тасманийският тигър се явява най-страшна заплаха за добруването и битието на кореняците тасманийци. И няма шанс. Дори да не е изчезнал още, скоро ще бъде.
Грег обаче е различен. Прекарал младежките си години в Бризбън, изучавал с години природни науки, той е изгубил локалното островно мислене, разбира необходимостта от опазване на видовото разнообразие в природата, но най-вече изпитва силна симпатия и нещо като чувство за вина към тасманийския тигър. И иска да го спаси. Да му даде шанс поне.
В подкрепа на нескромното му изказване, че тасманийски тигри се разхождат на воля пред очите на всички едва ли не, уикипедия твърди, че от смъртта на последния раиран вълк в Хобартския зоопарк насам има близо 4000 официално регистрирани твърдения за срещи с жив представител на вида. Стотици снимки на следи в калта, пресичащи пътя неясни четириноги, близки планове с неразпознаваеми детайли, видеозаписи, звукозаписи, лични разкази, клетвени декларации и какво ли още не.
Проблемът с представянето на убедителни доказателства идва от няколко направления. Първо, тасманийският вълк, макар представян от колониалната идеология като свиреп и дързък хищник, бил всъщност плашлив, саможив, потаен и най-вече нощен звяр. Избягвал старателно човешкото присъствие и стоял далеч от човешките обиталища. Животното не се появява на дневна светлина, не иска да бъде видяно, крие се и избягва хората много успешно. Второ, cрещите с него били толкова редки, че на практика нищо не е известно за поведението, размножаването или ареала му и няма с какво да се сравнят представените доказателства. До степен да не е известно и до днес последният тасманийски тигър мъжки ли е бил, или женски. Знае се например, че тасманийският вълк не лае, a издава характерен звук. Обаче няма записи на звука. Е, как тогава да се приемaт за доказателство звукозаписи на странни приджафквания в тъмната гора?! Третият проблем e статутът му на защитен вид – никой няма право да залови тасманийски тигър. По никакъв начин. Ни с капани, ни с други някакви прийоми.
Е, ами тогава остават само фотоапаратите и камерите. Предимно любителски такива, а те до съвсем скоро не предлагаха особено високо качество на нощни снимки или движещи се обекти. Затова пък новите технологии правят чудеса в снимачната техника. И съответно тасманийската научна програма за доказване на съществуването на тасманийски тигър, спонсорирана от правителството и подкрепяна от куп световни университети, е инсталирала... шест дигитални фотоапарата. Шест! Грег ми хвърля изразителен поглед и най-после преминава към съществената част на разказа.
Още като студент Грег патентовал изобретение, не казва точно какво, ама нещо, което му позволява да направи много пари от рибовъдство. В младежкия си ентусиазъм тасманиецът продава бизнеса заедно с изобретението и решава, че е осигурен финансово до живот и може да се посвети на залавянето на тасманийски тигри. С години строи клетки, зарежда ги ежедневно с месо, инсталира фотоапарати, но постига само това, че се забърква с местни бракониери и научава цяло поколение диви тасманийски дяволи да се хранят на неговите капани. Цялата работа ескалира в една ужасна кървава случка със стотици вмирисани трупове на убити кенгурута и на Грег окончателно му писва. Решава да подходи по-интелигентно и да приложи научен подход.
Връща се в университета. Прави докторат и създава още по-революционен метод за развъждане на тасманийска сьомга, разработва го с голяма компания и им продава ноу-хауто. Зa няколкостотин хиляди долара. Които инвестира почти без остатък в електроника и военни технологии. Инфрачервени камери и фотоапарати, сензори за движение, базирани на различни детекторни принципи, специално фотографско осветление, не-знам-какви специални микрофони, компютри, дистанционно управление, радиоуправляеми мотори и устройства, една камара трибуквени съкращения, които не ми говорят нищо, автомобил с висока проходимост, сателитен телефон, софтуери и други неща, за които дори не мога да гадая какво са. Докато урежда покупките, работи временно като гид – хем пътува редовно до Хобарт да си прибира доставките, хем изкарва по някой долар, защото, както се оказало, електронните играчки са скъпи и хилядарките хвръкнали бързо. Но след три дни Грег си отива окончателно в родното градче, за да посвети остатъка от живота си на тасманийските тигри. Защото точно това прави всeки, кaто изкара няколкостотин бързи хилядарки, нали? Не си купува яхта, ферари, нито къща в Бризбън, не се отдава на разгул, не прекарва остатъка от живота си в казиното, а чисто и просто се хваща да спасява тасманийските тигри. Естествено!