При вида на прясното месо тихите допреди малко космати зверчета се превръщат внезапно в самоходни раззинати кървави челюсти, произвеждащи неописуем концерт от звуци на ръмжене, квичене, хрущене, късане, давене, хапане, виене, стържене, блъскане. Храненето е битка. Безжалостна, кървава, жестока война с мъртвото месо и с живото. Братята се хапят помежду си по-често отколкото захапват разкъсаните мръвки. Гонят се и разнасят кървави парчета из цялата околност. Отнемат си един на друг храната, бият се и вилнеят сред торнадо от проблясващи бели зъби, хвърчащи кърви, драпащи нокти и отскубнати валма черни косми.
На повечето зрителки започва да им призлява.
Oт далечния край на поляната с див тръс се приближава майката на тийнейджърите. Двойно по-едра от тях, с по-голяма и по-раззината паст, още по-страшно ръмжене и агресивно поведение. Разхвърля наоколо дребните си деца и без секундно колебание изяжда храната им, нахапва ги и ги наръмжава предупредително, и се захваща да търси в тревата остатъци от влачените мръвки. Хм, тази Таз мама ми дава някои практични идеи за възпитанието на тийнейджърите. Виждам по замисленото изражение на другите майки, че и те си вземат бележка.
Рейнджърът от парка разказва, че макар да са хищници, братовчедите на нашия любимец Таз всъщност не са добри ловци. За демонстрация хвърля мръвка в тревата. Никое от бясно препускащите зверчета не я забелязва, никой не я подушва, всички са така активно ангажирани в лични схватки, диво ръмжене, дърпане, късане, хапане, квичене, обикаляне наоколо в неспирен свински тръс, безсмислени боричкания и най-вече старателно избягване на срещи с нервната Таз мама, че кървавата купчинка дълго остава неоткрита и недокосната. Като си помисли човек колко милиона години еволюция са били нужни, за да се достигне това... съвършенство (??), започва да разбира антиеволюционистите.
След първите три минути на кошмарното кърваво шоу нервите ми са безвъзвратно разбити и си тръгвам с максималната скорост, която успявам да развия в насрещния вятър и дъжд, за да избягам от застигащите ме ужасяващи звуци на свирепо пиршество и нестихваща братохапеща кръвопролитна война. Чудя се след току-що преживяното дъщеря ми дали би имала смелостта да спи пак с Таз под възглавката.
На лов за птицечовки
Когато през 1799 година първата птицечовка била представена на достопочтените господа от Британското кралско научно дружество за оглед и класифициране, те спонтанно реагирали в шопски стил: „Е, те нема такова животно!“. Побутнали космите, плавателните ципи с нокти, патешката човка, бобърската опашка и без колебание обявили експертното си научно становище и вещ анализ – абсурдната животинска кожа е зле скалъпена измама. Безразборно събрани и майсторски пришити части от различни животни. В продължение на стотина години официалната наука била на мнение, че няма и не е възможно да съществува живо същество, което: има хем козина, хем птичи скелет; хем снася яйца, хем кърми малките си; уж е бозайник, пък е почти студенокръвно и с метаболизъм на влечуго; и на всичкото отгоре е еднопроходно – има само един изход (клоака) за яйцепровод, семепровод и пикочопровод (което само по себе си било чудо невиждано по ония времена, пък и сега, със само два животински вида в групата на еднопроходните – птицечовка и ехидна).
Е, да, ама, както и шопът би забелязал, ако се разходи до Австралия, и от Витоша по-високо има, и от Искъро по-дълбоко се намира, и птицечовките си съществуват щастливо в реките и блатата из целия континент. Съвременната наука им е признала статут на уникални представители на животинския свят, класифицирайки ги като „яйценосни бозайници“. И даже напоследък се появяват несмели изказвания, че те не са примитивни нисши млекопитаещи, както доскоро се твърдеше, ами може дори да са по-висши от плацентните и торбестите, тъй като са развили уникални методи за хранене, оцеляване и размножаване. Например електрическите рецептори, разположени в многобройните кухини на меката човка, им позволяват да „виждат“ миниатюрните електрически полета, създавани от движението на скариди и други дребни същества. И да ги намират безпроблемно дори в мътна вода и мрак. Мъжките екземпляри имат невъобразимо отровен шип на задните крака, което отново е уникално – само няколко бозайника на планетата имат отровни жлези. Изобщо птицечовките са различни, специални и си заслужава да ги видим.
В яркото свежо утро микробусът се спуска стремглаво от дивите безлюдни планини към северните равнини. Не вали!!! В синия безмер над главите ни се провежда тържествен военен парад – цялото небесно войнство се е строило в бели пухкави редици и се оттегля с дисциплиниран победен марш в посока нейде отвъд хоризонта. Не чувам духовия оркестър, но ми се иска да пея маршове и химни в прослава на великия бог Ра, посрещащ парада от най-високата трибуна. Усмивката му хвърля златни отблясъци по цялата земя. Тасмания сияе чиста, къпана и лятна под ласкавия му поглед. Не можем да откъснем очи от великолепието на пейзажите и сме се умълчали в съзерцание. Което ни позволява да чуем ясно и разпознаем безпогрешно самотния кратък отдавна забравен звук на завръщащ се към живот мобилен телефон. Пиу!!