Електрически ток преминава през пътниците – ръце тършуват по джобове и чанти, очи се разширяват в събудена надежда. Електронните звуци се умножават, внезапно цялото купе оживява в писукания, вибрации и други самоотвержени декларации на любов и преданост от малките пластмасови кутийки. Най-после излизаме от „свободната от мобилни телефони зона“, както се саморекламират Зиан, Куинстаун, Суонси и Света Елена. Най-после сме пак в любящите прегръдки на цивилизацията. И клетъчните телефони. И интернет. И фейсбук. Интернационалната младеж край мен ликува и танцува от щастие. И се отдава на телефонна оргия като наркоман, сдобил се с дрога след дълга и мъчителна абстиненция. Ра, господарят на небесата, е забравен. Невероятните красоти отвъд прозорците избледняват. Никой вече не се интересува от офлайн преживявания. Фейсбук е новата религия на спътниците ми. Озовала съм се в компанията на религиозни фанатици!
Грег ни предупреждава по микрофона, че скоро ще спрем край реката, за да видим едно от най-известните обиталища на птицечовки в района. После пътят става много разбит. Друса така ужасно, че не може да се текства, и всички вдигаме възмутени погледи. Озовали сме се насред зона на артилерийски бомбардировки. Асфалтът е нащърбен, изровен, големи парчета липсват, телените огради на пасищата са смачкани, скъсани и намотани на неугледни купчини, смесени с клони, клечки и цели дървесни стволове. Пластмасови боклуци, дъски, ръждиви ламарини и кални автомобили са поръсени обилно наоколо, докъдето поглед стига. Високата до кръста трева е кална и полегнала. Храсталаците също. В една посока. По течението на реката.
Грег спира пред особено дълбока дупка в асфалта, декорирана с оранжева предупредителна табела: „Опасно! Наводнена зона“, и заявява, че ще трябва да вървим пеш до птицечовковото село. Слизаме с ентусиазъм да се порадваме на слънчевата топлина и зеленината, но много скоро смеховете угасват и възторгът е сменен с тих ужас. Всяка крачка към реката разкрива нови страни на бедствието. Наводнението тук е било чудовищно! Водата се е оттеглила едва вчера и калта вече засъхва под горещото слънце, но миризмата на гниещи органични отпадъци е ужасна. Високо в клоните на строените край водата евкалипти са струпани трева, заклещени клечораци и боклуци. Особено зловеща е синя велосипедна рамка с едно-единствено изкривено колело. На пет метра над главите ни!
Заобикаляме издалеч кална купчинка, почерняла от мухи, разнасяща лъх на мърша (удавено кенгуру или овца), и най-после стигаме до площадката за наблюдение на птицечовки. Искам да кажа: разбираме, че сме стигнали до нещо такова, по дървения парапет, стърчащ от плътната плетеница клони и тиня в ниското до водата. Просторната поляна отвъд калния водоем трябва да е била зона за пикник. Познава се по планината от тежки дървени маси, накамарени между два близкорасли евкалипта. И по ниската полуразрушена тухлена постройка с изкъртен покрив и врати, все още с надпис „Тоалетна“.
Според Грег довчера тук имало мостче за преминаване отвъд, но единствено потвърждение на думите му е късичък дървен сегмент с беседка, стърчащ нелепо в средата на калното езеро, водещ от никъде за никъде. Като декоративна скулптура насред водоема. Птицечовки не се виждат нийде. Вонята на смърт и опустошение скоро ни прогонва от преливащия тинест речен бряг и Грег е принуден да измисли алтернативни забавления. Предлага да ни заведе във фабрика за шоколад.
Не е вчерашен той! Знае как да спечели всенародната любов и одобрение.
В частната шоколадена фабричка на семейство швейцарци, тънеща в зеленина, цветя, слънце и птички, дълго висим край стъкленaтa стена и съзерцаваме поточните линии. Завиждаме на облечените в бели престилки работнички. Кой не си е мечтал да работи във фабрика за шоколад?! Като дегустатор. Обядът е обилно полят с горещи шоколади, мокачинота и кафета, гарниран с шоколадови мусове, парфета, торти и сладоледи. Едвам покатерваме претъпканите си стомаси по двете стъпала на микробуса и тръшваме изнурени преяли телеса в заслужена почивка.