Утрото идва с крясък на птеродактили, студ, дъжд и мрак. Явно в суматохата на дългото пътуване сме се пообъркали и вместо в тропическия рай на луксозен куинсландски курорт сме се озовали в миналото. Юрският период. Нямам никакво намерение да прекарвам отпуска си в преследване с хищни крилати чудовища от отдавна отминали епохи. Завивам се през глава и се опитвам да сънувам нещо друго.
Птеродактилите продължават да крещят и да свистят с крила. На моменти тревожно близко. Яките им клюнове и нокти тракат шумно по балконските парапети. И дума не може да става за спане. Изваждам решително изпод възглавницата каменната брадва и отивам да се саморазправя с нарушителите на покоя, т.е. правя си кафе и облечена с хотелския пухкав халат (най-топлата дреха в непосредствения пространствено-времеви континуум), излизам на балкона. С кръвосмразяващ крясък два птеродактила веднага се приземяват на облегалката на стола ми. Пардон! Папагала. Грамадни, любопитни, нахални, пакостливи бели какаду. С интелигентни лъскави очички и внушаващи респект масивни криви клюнове. Изучават ме отблизо около минута, разпервайки от време на време ярките си жълти гребени, и после разочаровани отлитат – дори и будна не предлагам закуска, значи е време да събудят останалите обитатели на комплекса, току-виж някой от тях се окаже по-досетлив и нахрани кресливата пасмина. Горещо им желая успех в начинанието, защото слухораздиращите им призивни викове ми лазят вече по нервите.
Най-после имам възможност да се полюбувам на вълшебната гледка. Явно сме връхлетени от поредния тропически циклон. Сива мрачина по хоризонта, ниски сиви облаци, сиво-зелен залив, мокро-зелена растителност, дъжд и възстуден, възсилничък вятър, рехава мъглица, унили редици от безлюдни закотвени яхти в пристанището. Отмъщението на Ла Ниня.
В знак на протест срещу своеволията на климатичните явления с испански имена, срещу температурните аномалии и принципно лошия ни късмет, детето категорично отказва да се отдалечи на повече от две крачки от уюта на джакузито, пухените завивки, румсървиса и телевизора, така че на мен се пада мократа задача да сляза до градчето и да видя какви забавления предлага. Навличам всичките ни дрехи една върху друга – и моите, и нейните. Колебая се кратко за хавлиения халат, но в крайна сметка благоразумно се въздържам от избора на моден силует „Галактически стопаджия в Куинсланд“. Заменям халата със слънчеви очила и се спускам смело по стръмното надолнище към Еърли Бийч.
Градчето се състои от една-единствена крайбрежна уличка, гъсто обрасла по двата тротоара с туристически агенции, кафенета, рибни ресторанти, още туристически офиси, миниатюрен супермаркет, бензиностанцийка, аптека, магазинчета за сувенири, барове, бюра за адреналинови спортове, автобусни превози и разходки с лодки. (Но нито една банка. Нали ви казвам, плажовете не се котират високо във финансовите среди.) По стръмния хълм са се покатерили и виснали на нокти и зъби множество дръзки хотелчета, мотели и луксозни комплекси, а в лазурното синьо на добре защитената яхтена марина расте гъста гора от мачти. Много елегантна! Ята разнокалибрени сребърни рибки се плъзгат безшумно край лъскаво белите мултимилионни бордове на моторни яхти и катамарани.
На сушата обаче всичко е някак по детски наивно, семпло и евтино. Напомня бутафорен декор за нискобюджетен плажен сериал. За подрастващи. Преобладаващият архитектурен стил е на леките талашитени навеси/барачки, боядисани в яркосиньо или светложълто, изрисувани обилно (и не много скопосно) с мидички, рибки, костенурки, корали, яхти, слънца и русалки. Толкова много русалки населяват Еърли Бийч, че неволно започвам да се съмнявам в произхода на всяка русокоса дългокрака хубавица по улицата (а от тях има много!). Цялото градче е просмукано от влага и провинциализъм. И нескривани амбиции за успех в туризма. На практика всяка жива душа наоколо е или турист, или го обслужва.
Примамливо синята изкуствена лагуна до плажа е пуста. Дъждът пльока, скача, пръска и си играе безгрижно сам в бъбрековидната локва. Дожалява ми и се спирам да му правя компания, но глупакът точно тогава се усилва и ме прогонва под най-близката козирка. На туристическа агенция. (На какво друго?) Докато разглеждам брошурките, предлагащи гмуркане, ветроходство, канута, каяци, джетове, риболов, самолетни, вертолетни, платноходни, скутерни и какви ли още не екскурзии до всевъзможни острови и островчета, рифове, плажове и лагуни – изобщо всичко, което може да се прави под, на, във, край и над вода – погледа ми привлича голяма стенна карта на Куинсланд, според която Еърли Бийч е само на три пръста от Кернс – куинсландската кралица на тропика. (Нещо като тропическа столица, ама не смея да я нарека така, защото с Таунсвил са във вечно съперничество за титлата.) Наивно питам побеляващия младеж на гишето предлагат ли двудневни автобусни екскурзии до Кернс. Сините очи ме изглеждат така, сякаш съм полюбопитствала дали жителите на Куинсланд са кислорододишащи гръбначни двуноги. Добре, че е силният ми акцент, който ме издава като чужденка, та след няколко мига колебание представителят на местните кислорододишащи гръбначни решава да ми прости невежеството (каква ли не туристическа сган се мъкне тука) и с равен глас (за да прикрие поне частично сарказма си) обяснява, че автобусният преход в едната посока е 10 часа. О! На мен пък ми се стори, че е близо, соча обвинително към коварно подвеждащата карта.