Добре, щом няма да ходим в Кернс, имаме цели пет дни да върлуваме из кораловите рифове и острови. Записвам се за всяко от предлаганите водни забавления в района. После питам надменния белокос младеж какви неморски забавления предлагат. Крокодили? – е професионалното предложение. О! Ама тука има ли крокодили? – интелигентността пак ми изневерява. Горкият човек! Бездънното ми невежество му идва твърде много. Направо видимо пребледнява под слънчевия си загар от неимоверното усилие да преглътне напиращите на устните му подигравки и да си остане професионално любезен. Но не успява. Северен Куинсланд е родината на крокодилите, споделя ми през стиснати зъби, техният естествен хабитат. Соленоводните крокодили обитават както сладки, така и солени води, защитени са от години и популацията им се увеличава непрекъснато, тъй че навсякъде наоколо гъмжи от тях – уверяват ме с дидактичен тон без усмивка сините очи. Взирам се невярващо в сериозното лице и трескаво се опитвам да отгатна дали се шегува. Май не. В такъв случай наистина ли се опитва да ми продаде екскурзия, или се надява да ме уплаши и да прогони завинаги невежата ми туристическа душа от родните си плажове? Няма друг начин да разбера, освен да направя резервацията. Националният парк, бъкан с петметрови зъбати чудовища, се оказва само на двайсет минути път от нашия хотел! Оох, много по-щастлива бях, като не знаех. Добре дошли в тропика на Козирога!
Цяла нощ се будя от виенето на вятъра и все си проверявам телефона, твърдо убедена, че ще отменят екскурзията ни до рифа поради лошото време. Но съобщението така и не идва. Вместо него пристига утрото – навъсено, студено и ветровито. Потегляме към пристанището.
Огромният триетажен катамаран, който ежедневно превозва туристи до Големия бариерен риф, прилича повече на мол, отколкото на плавателен съд. С просторна климатизирана зала за пътници, големи цветни екрани, прожектиращи филми за подводния свят, бар за напитки и закуски, маси за хранене, магазинче за сувенири, мокети, хладилници, ароматизатори, многоброен обслужващ персонал, приятна музика, чисти тоалетни, панорамни прозорци. Ако не беше бясното люлеене на пода под краката ни, нямаше и да знаем, че сме на вода. Капитанът ни предупреждава приятелски по озвучителната уредба, че лагуната се намира на 52 морски мили от брега, а това означава двучасово плаване в открито море. При скорост на вятъра 44 възела (нещо като 80 км/ч) и височина на вълните до 3 и половина метра!! Насърчава ни добронамерено да си глътнем хапчетата за морска болест. Много приятелски и много, ама много горещо ни съветва.
Докато многобройният персонал не смогва да раздава хартиени пликчета и бучки лед (уж помагали) на поразените от морска болест, кандидат-гмуркачите попълваме въпросници и подписваме безумни декларации ала Параграф 22, в които хем твърдим, че не страдаме от психически заболявания и не сме под влияние на наркотични вещества, хем си противоречим налудничаво, като заявяваме, че сме наясно с потенциалната опасност от кесонна болест, отровни медузи и дори смърт, но въпреки това ще се гмуркаме. На собствена отговорност. И няма да държим туристическата компания отговорна за каквито и да било материални, физически, здравни, психически или други повреди и загуби. С всичкия си акъл (доста спорно количество, ако съдим по следващата ми постъпка) подписвам пълномощно и за невръстното ми 17-годишно двуметрово чедо.
Правилно отговорилите на подробния въпросник преминават към първия си гмуркачески инструктаж. Който ни припомня озадачаващия факт, че принадлежим към онзи неизразимо авантюристичен клон на живите организми, които в ранен еволюционен етап взели малко прибързаното и недообмислено решение да излязат на сушата и да дишат атмосферен кислород. И инатливо и твърдоглаво развили специални органи за целта, благодарение на които вече не можем да се върнем във водата. (На планета, чиято повърхност е 70 % вода и само малка част от сушата е изобщо годна за обитаване! Нямам думи!) Проблемът на гмуркачите, обясняват ни професионалистите, не е водата, а въздухът.