Източникът на непоносимия шум се разкрива, когато торбaтa разперва криле и отлита с припляскване. Те били птици! Hа яркосиния небесен фон над мен се очертава познатият символ на Готам Сити. ПРИЛЕПИ!!!! Всичките стотици, хиляди огромни черни неща, които висят докъдето поглед стига сред дърветата, са прилепи!!! И грачат! Ултразвук друг път! Тия тука си крещят и се надвикват в звуковия диапазон и си веят с крила, и се почесват. И са огромни! Не летящи мишчици, не летящи катерици, не даже летящи лисици, както им викат. Това, дето го видях отблизо, си беше добре развита (очевидно добре хранена) немска овчарка. С криле. И със зъби. Сигурна съм, че видях зъби. Тъкмо навреме, миг преди да припадна от ужас, си спомням, че австралийските прилепи се хранят предимно с плодове и насекоми. Нали?
Е, сега вече и Батман да ми слезе от евкалипт, или Дракула да се приземи театрално на пътеката, няма да се стресирам. Ама хич. Виж, ако някой австралиец се появи наоколо, силно ще се изненадам. Те явно старателно избягват Валенсия Парк. Сигурно си имат причина. Като примерна австралийка и аз обещавам повече да не ходя там. Честно!
Глобализация, културен шок
и модни тенденции
Като се сетих тази сутрин, че всъщност поради страх от шофиране в непознатия град, на непознатия континент, по улиците с непроизносими аборигенски имена (просто да ми се чуди човек на акъла – какво толкова страшно има) съм се затворила вкъщи и никъде не излизам, и вече шест дни съм в Австралия, пък пукнат австралиец още не съм видяла, че като се ядосах на себе си, че като се качих в колата и – право в мола. В центъра на просветата. В музея на потребителското изкуство. В сърцето на нашия квартал. Паркирах личния автомобил на огромен паркинг, запаметих местоположението му спрямо всички архитектурни забележителности наоколо, наличните небесни тела и два други особено ярки, леснозабележими автомобила и за всеки случай си записах в тефтерче номера на колата (в случай че въпреки взетите мерки я загубя и се наложи да търся съдействие от органите на реда). Всичко това не защото съм много умна и предвидлива, а защото съм си губила колата в молове и преди. Повече от веднъж. После поех дълбоко дъх, проверих си грима в страничното огледало и се запътих храбро към срещата си с Негово височество Културния шок.
За всички, които не са го срещали, да уточня: като отидете в чужда страна и се сблъскате лице в лице с факта, че там хората говорят друг език, обличат се и изглеждат различно, мислят различно, имат различни правила и норми, даже хуморът им е друг, харесват музика, която никога не сте чували, палят се по спортове, за които не сте подозирали, че съществуват, гордеят се с неща, които ви се виждат смешни, и намират за странни нещата, които вие харесвате, изненадват се от всяка ваша дума и ви изненадват с абсолютно всичко, което кажат или направят, абе, с други думи, като се почувствате като паднали на Марс, ама за абсолютно първи път, и всяка нощ сънувате, че сте на родната Земя, а всяка секунда трябва да се борите за оцеляване в марсианската действителност – ей на това му се вика културен шок. Много е стимулиращ. Направо си е екзалтиращ! В малки дози. Той е тръпката, която превръща туризма в мултимилиарден бизнес в световен мащаб. Но той е също, който вгорчава живота на емигрантите. Вземан нарядко, в малки дози, културният шок е приключение. Гълтан ежедневно, с пълни шепи, износва приключението, отлюспва романтиката, изтрива любопитството и бързо превръща романтичната комедия в драма, съня в кошмар, забавлението – в изтънчено мъчение. Културният шок е като хероинa – пристрастяваш се от първия път (или го мразиш и в червата си).
Аз съм по-скоро от първата категория (макар че съм била и във втората) и очаквах с трепет срещата с Негово височество още щом слязох от самолета. Но него го нямаше. По улиците се кара все така вляво, както и в Кивиландия, хората пак говорят английски, пак палми, пак кръгови кръстовища, къщите – и те същите. Никакъв шок. За три-пет дена колкото видях, може спокойно да се опише с Бай-Ганьовото „хора, къщи, салтанати“, и туйто. Ни шок, ни дявол. Затова съм се запътила сега към мола – да се срещна с хора, да видя какво си купуват, какво ядат, как се обличат, какви книги четат, какви филми гледат, да подслушам какво си говорят, да им дам възможност да ме шокират с акцента си, със смешните си изрази, с неразбираемия си хумор, с шантавите си дрехи, с нещо.