Выбрать главу

Молът се казва Хиперкупол. Че е хипер, хипер е – един от най-големите в южното полушарие. Купол не видях. И културния шок не срещнах.

Дрехите в магазините са все така неописуемо, непоп­равимо, безнадеждно далеч от всяка елегантност, както и в НЗ. Всичко е или вързано някак, или набрано, без подгъви и без колани, с талия под циците или под пъпа – сякаш шито за извънземни с нехуманоидна физика. Десените и материите няма да хванат окото и на руска колхозничка от епохата на социализма – едни басмички и тревирки в основни цветове и щампи с наивистични мотиви, все едно ги е избирало тригодишно хлапе с ост­ра форма на далтонизъм. Добре де, знам, че тя, модата в частност, и светът по принцип са тръгнали на провала. Какво ти тръгнали, направо са стигнали. Но нещо в мен все се надяваше на разнообразие. На някакво аборигенско влияние, ако щете, което да придаде уникалност, специфичност, да втъче нюанси. Обаче – йок.

Същата е ситуацията в книжарниците, кината, кафенетата, музикалните магазини, парфюмериите, даже рек­ламните билбордове са същите. И навсякъде е пълно с чужденци. Ако някой от хората покрай мен не е татуиран от глава до пети в маорски стил, не е с тениска с крещящо новозеландско лого или раница, бродирана с „Аотеароа“, то той (или тя) ще говори с руски акцент или с южноафрикански, ще е с индийско сари или с чалма, или ще комуникира по мобилния си телефон на неразпознаваем език. С една дума – ще е от всяко друго място на света, но не и от Австралия. Даже продавачките в магазините са кивита или имат европейски акценти. Все едно никога не съм напускала Окланд. Нà ти тебе културен шок!

Накрая седнах на една пейка край фонтана и се замис­лих за глобализацията.

Много пъти съм се чудила какво толкова им пука на хората, че имало глобализация. Та чак митинги организират, терористични акции провеждат, па скандират, па се пенят. Ми глобализира си се светът, какво толкова? Обаче сега ме удари и мен. Лично. И съм готова да скандирам и да тероризирам, ама знам, че няма да помогне.

Значи, вдигам се аз чак от Нова Зеландия, зарязвам си там навиците, удобствата, приятелите, работата, къщата и да-изреждам-ли-още-какво, за да дойда в чужда страна, да започна всичко пак отначало, дъщеря ми да ме обвинява с поглед ежеминутно, че сме я изтръгнали от средата и, че пак сме я замъкнали на другия край на света, котките и те да ме обвиняват (не знам за какво точно, но и те), и всичко това за какво?! Един свестен културен шок поне да бяхме получили в замяна. Да има с какво да се фукаме – ехеe, ние какви културни шоци сме преживявали! Нещо приключенско да има в цялата работа. Ама не. И защо? Заради глобализацията. Навсякъде – „Макдоналдс“, „Кока-кола“, „Адидас“, „Шанел 5“, „Пица Хът“, „Старбъкс“, „Рейбан“, Дан Браун и холивудска помия. Озвучени обилно с Кайли Миноуг.

Ми то скоро ще стане безпредметно да ходим в Китай или Занзибар. Щом като навсякъде ще ни посрещат с чипс и кола. За да изпита неподправен културен шок, човек вече трябва на Южния полюс да го търси. (Или в Нова Зеландия, ако случайно не е бил там.)

Бризбън!!!!

Влюбена съм!

От пръв поглед (е, добре де, от втори). Безпомощно и безнадеждно.

В Бризбън.

В калната Бризбънска река, в градския шум, в синьото небе, пешеходните мостове над реката, в космополитния дух и архитектурата асорти, в натоварените магистрали, препълнените паркинги, в дългошиестите и дългоклюни птици ибиси, тероризиращи посетителите в откритите кафенета, в разноезичната и разнолика тълпа, неистово пищящите цикади, в нелепия изкуствен плаж в центъра на града, в налудничавите скулптури по площадите, в магазините, кафенетата и ресторантите с храна от всяко ъгълче на света, с подлудяващата миризма на прясно положен асфалт и цъфнало франджипани, с исполинските шии на строителните кранове, с абсурдно сините джакаранди (като сините дървета от „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри), с палмите и небостъргачите. И слънцето! С оксиженната светлина. Cякаш някой заварява безспирно в облаците.

Висок, небрежно елегантен, с ведър поглед и южняшки чар. Ненагледен и неустоим.

Как го срещнах ли? Ето как.

След десетдневно опипване на почвата и несмели, но зашеметяващо успешни забежки до разни среднодалечни дестинации (т.е. на не повече от две кръстовища разсто­яние), една приказно красива яркослънчева сутрин (като всяка друга тук) се събуждам от истеричните вопли на музикалната птица, повтаряща солото си за хиляда сто и седми път, с твърдото убеждение, че днес е денят. Денят Д. Денят Б. Денят за срещата ми с Бризбън.