За целта съм се сдобила предвидливо с покана – 625 страници, А4, пълноцветен печат, корицата украсена с неговото лице. Е, не е лична, но ако много искам, мога да си напиша саморъчно името някъде до неговото. Маршрутът до мястото на срещата е начертан с дебела зелена линия – Тихоокеанската магистрала. Перфектното му тяло е разграфено на квадратчета – точно 332 на брой (включват части и от братовчедите Голд Кост и Съншайн Кост, единият е световноизвестен сърфист, другият няма равен в забавленията и плажуването, но те не ме интересуват сега). Доколкото мога да преценя с моите жалки шахматистки умения, за да стигна от моето си квадратче до неговото, ще трябва да изиграя нещо повече от дамски гамбит. Но няма победа без риск, нали така. Качвам се на каляската и потеглям с апломб. (Упс! Трябва първо да включа на скорост – установила съм вече многократно, че возилото ми потегля на всяка скорост от 1 до 3, но не и ако скоростният лост е в неутрално положениe, както често му се случва точно когато бързам да отнема на някого предимство или когато съм се засилила за среща с Бризбън.)
На магистралата движението е с постоянна скорост, гледки няма, така че от скука се заемам с разучаване на локалните радиостанции. Докато цъкам нетърпеливо от канал на канал, неспособна да избера между класическа музика, кънтри, Кайли Миноуг, класическа музика, кънтри, Кайли, пак класика, пак кънтри и пак Кa... а не, този път е интервю на някакъв странен език, започва да ми се струва, че вече съм наближила набелязания изход. Опитвам се да намеря на картата някое от дванайсетбуквените имена на улици, заемащи от край до край зелените табели, които профучават край мен, обаче нахалост. Хващам се на бас, че „о“ е най-употребяваната буква в австралийските пътеуказатели. Как според вас се чете Nujooloo, Woolloongaba, Indooroopilly, Coorparoo? И аз не знам! Докато сортирам всичките двойни о-та, и вече съм подминала изхода. Накрая мъдро следвам инстинкта си на опитна окландка и слизам там, където слизат всички други – на най-задръстеното кръстовище в целия град. И се гмурвам в най-претъпкания подземен паркинг в света.
Когато най-после съм паркирала и се появявам с асансьор изпод земята, се озовавам... на плажа. За момент, заслепена от яркото слънце, изпадам в луда паника – значи, през цялото време съм се движила в обратната посока и все пак съм се явила на среща с Голд Kост, а не с Бризбън, – но след като въоръжавам зрителните си органи със слънцезащитни очила, въздъхвам с облекчение. Плажът е изкуствен, не по-голям от детски пясъчник край лазурносин басейн, очевидно несвързан с калната река, влачеща водите (и акулите) си десетина метра по-надолу. И претъпкан.
Срещата е страхотна!
Галантният чаровник ме развежда първо из парка, после разглеждаме Музея на Куинсланд, пием кафе сред глутниците ибиси, разхождаме се в ботаническата градина, ближем новозеландски сладолед, зяпаме магазините, влизаме в казиното, снимаме се пред фонтаните. Бризбън успява някак хем да флиртува с всички, хем да е само с мен. Ненадминат флиртаджия и покорител на сърца.
Аз пък, за да съм по-различна и уникална, нали в модерното глобално село всеки сам определя националната си идентичност, съм се накичила за случая като туземна принцеса за официална визита на представители на ООН – с националните флагове на двете си родини: мартеничка на китката и нефритено кору колие на шията (маорски талисман, подарък от скъпи приятели, много новозеландски). Ха! Уникална! С всичките новозеландци и другоземци наоколо съм направо банална. Коруто ще трябва да си го прибера в чекмедже и да си го нося, като съм в Париж или в Пекин. А пък мартеничката ще си я туря под камък. Щъркел не видях, ама ибисите ще трябва да го заместят.
Късно следобед Бризбън ме изпраща с още повече галимации и задръствания, но този път – влюбена. Безнадеждно и непоправимо.
За някои носталгични аспекти на бюрокрацията, или ода за Богинята на транспорта
Имам шофьорска книжка, значи съществувам. Така го разбират Декарт по тия краища на света.
За да се сдобия с неоспоримо доказателство за съществуването си, интернет ме съветва да посетя Куинсландската транспортна служба. Картата на града ми дава някои диаболични идеи относно как да стигна дотам. Слънцето подканващо пече. Кукабарите заговорничат на дървото в съседния двор (О, да, пропуснах да оповестя – кукабарите дойдоха!!! О, горко ни и тежко!) и се кискат, и се надсмиват над нерешителността ми, както и над останалата част от света по принцип. Котките се облизаха под опашките и се оттеглиха в царството на сънищата. Така че на мен не ми остава нищо друго, освен да запрегна каляската и да се впусна в поредното австралийско приключение. О, какво приключение!