Плешивият бе останал на място, но момчето лежеше по гръб на земята и дишаше учестено, а жълтата му тениска почервеняваше. Пръстите му стиснаха пистолета в последен опит да го насочи към Магнъс. Магнъс смачка китката му с крак и изрита оръжието извън обхват. Стоеше и пъхтеше над момчето, което се бе опитало да го убие. Беше на седемнайсет-осемнайсет години, латиноамериканец, с късо подстригана коса, липсващ зъб отпред и белег на врата. Здрави мускули под плетеницата от мастило по ръцете и гърдите му, сложни бандитски татуировки. Кораво момче. Младеж на неговата възраст, членуващ в Кобра-15 може би вече имаше няколко трупа в сметката си.
Но не и труп на Магнъс. Поне не днес. А утре?
Магнъс усещаше миризмата на барут, пот, страх и за пореден път — металическия мирис на кръв. Много кръв за един ден.
— Повече няма да работиш навън.
Старши лейтенант Уилямс, шефът на отдел Убийства, беше категоричен. Винаги беше такъв и точно за това Магнъс го харесваше. Хареса му и че Уилямс се бе вдигнал чак от офиса си на Шрьодер Плаца в центъра на Бостън, за да се увери, че един от подчинените му е в безопасност. Намираха се в анонимна мотелска стая, някъде по магистрала I-91 между Спрингфийлд, Масачузетс и Хартфорд, Кънектикът, под надзора на федерални агенти с акцент от Средния Запад. Не бяха позволили на Магнъс да се върне в участъка след престрелката.
— Мисля, че не е наложително — каза Магнъс.
— Аз пък мисля, че е.
— За Програмата за защита на свидетели ли става дума?
— Не е изключено. Втори път се опитват да те убият за една седмица.
— Бях уморен. Свалих си гарда. Няма да се повтори.
Уилямс повдигна вежди. Черното му лице бе нарязано от дълбоки бръчки. Той беше дребен, спретнат и решителен, добър шеф и честен. И точно заради тези му качества, Магнъс бе отишъл при него преди шест месеца, когато бе чул как партньорът му, детектив Лийнахан, се уговаря по мобилния си телефон с друго ченге да подправят доказателства по разследването на едно убийство.
Бяха изпратени на наблюдение. Магнъс бе излязъл от колата да се разтъпче и на връщане се спря да събере малко есенни лъчи, точно зад пасажерския прозорец, който беше открехнат. Магнъс ясно чуваше как Лийнахан заплашва някой си детектив О’Дрискол и го увещава да постъпи правилно и да замаже отпечатъка върху пистолета на убиеца.
Магнъс и Лийнахан не бяха партньори отдавна. Лийнахан бе на петдесет и три — двайсет години по-възрастен от Магнъс. Беше опитен, умен, колегите му го харесваха, а и сякаш познаваше всички в бостънската полиция, особено онези с ирландски фамилии. Но Лийнахан беше и мързелив. Използваше трийсетгодишния си опит в полицията, за да върши възможно най-малко работа.
За Магнъс нещата не стояха така. Веднага щом приключеше някой случай, той нямаше търпение да се захване със следващия. Устремът, с който заковаваше престъпниците, бе пословичен сред полицаите. Според Лийнахан, имаше добри хора и лоши хора, винаги ги бе имало и винаги щеше да ги има. И той, Магнъс и цялата бостънска полиция не можеха да променят това положение. Според Магнъс, всяка жертва и всяко семейство на пострадал заслужаваха справедливост и Магнъс правеше всичко възможно, за да може тя да възтържествува. И така, партньорството между Магнъс и Лийнахан бе обречено на провал.
Но до този момент, Магнъс не бе предполагал, че Лийнахан е корумпиран.
Има две неща, които полицаите мразят най-много. Първо — подкупните ченгета. И второ — ченгетата, които издават колегите си. За Магнъс изборът беше лесен: ако се позволяваше на хора като Лийнахан да унищожават улики в криминални разследвания, тогава всичко, на което Магнъс бе посветил кариерата си, губеше смисъла си.
Магнъс знаеше, че повечето от колегите му споделят това виждане. Но някои щяха да си затворят очите и да започнат да се убеждават, че Магнъс нещо не е дочул, че добрият стар Шон Лийнахан не може да бъде един от лошите. Други пък щяха да си кажат, че ако добрият стар Шон Лийнахан си е осигурил старините като е взел пари от един престъпник, който току-що е очистил друг, то браво на него. Той го заслужаваше след трийсет години вярна служба в името на бостънските граждани.
Ето защо Магнъс бе отишъл направо при Уилямс и само при него. Уилямс се бе ориентирал в ситуацията. Две седмици по-късно Магнъс беше повишен и той се раздели с Лийнахан. Пристигна екип федерални агенти под прикритие от друг щат. Започна голямо разследване и името на Лийнахан бе свързано с други двама детективи: О’Дрискол и Монтоя. Федералните разкриха бандата, която им плащаше: бяха доминиканци, предвождани от човек на име Педро Сото с база в малкото градче Лорънс, близо до Бостън. Сото снабдяваше с кокаин и хероин на едро уличните банди от цялата област Нова Англия. Тримата подкупни полицаи бяха арестувани и обвинени. Магнъс беше основен свидетел по делото, когато то най-сетне стигна до съдебната зала.