— Май няма да дойде — каза шофьорът.
— Май не — отвърна Магнъс.
Глава 3
Магнъс вдигна очи от книгата си и погледна през илюминатора на самолета. Полетът беше дълъг, проточен още повече от петчасовото закъснение на летище Логан. Самолетът се спускаше. Под него имаше тежък слой груби сиви облаци, разкъсан само на две-три места. Когато самолетът се приближи до една от пролуките, Магнъс проточи врат в опит да зърне земя, но видя само къс развълнувано сиво море, ошарено с бели шапчици, което веднага се скри.
Притесняваше се за Колби. Ако доминиканците ѝ направеха нещо, вината щеше да е изцяло негова. Когато ѝ бе казал за разговора на Лийнахан, тя го бе посъветвала да не ходи при Уилямс. Твърдеше, че винаги е смятала полицейската професия за глупава. И ако се беше съгласил да се ожени за нея на онзи паркинг, сега тя щеше да седи до него, на път към безопасността, вместо да чака в апартамента си в Блек Бей някой злодей да почука на вратата.
Но Магнъс бе решил да постъпи правилно. Винаги бе правил така и нямаше да се промени. Правилно беше да отиде при Уилямс и да му каже за Лийнахан. Правилно беше да застреля момчето с жълтата тениска. Не би било правилно да се ожени за Колби насила. Така и не беше разбрал защо родителите му са се оженили, но цял живот бе живял с последиците от тази грешка.
Може би нямаше защо да се притеснява. Може би доминиканците нямаше да й обърнат внимание. Беше помолил Уилямс да осигури полицейска закрила за нея, на което той се съгласи с неохота. С неохота, защото тя бе отказала да замине с Магнъс за Исландия.
Но ако доминиканците я хванеха, беше ли способен Магнъс да живее с последиците от това? Може би просто трябваше да каже „да“, да се съгласи на всичко, което тя поиска, колкото да я изкара извън страната. Това се опитваше да постигне тя. Но Магнъс не се поддаде на натиска. И сега Колби можеше да умре.
Тя беше на трийсет, искаше да се омъжи и то за Магнъс. Или за негов модифициран вариант — преуспяващ адвокат с тлъста заплата и къща в Бруклайн11, или дори в Бийкън Хил22, ако наистина бе преуспяващ, с БМВ или Мерцедес. А пък ако приемеше и юдейската вяра — толкова по-добре.
Когато се запознаха, тя нямаше нищо против, че той е кораво ченге. Това стана на един купон у негов стар приятел от колежа, също юрист. Взаимното привличане пламна още на момента. Тя бе красива, жизнена, умна, волева и решителна. Харесваше ѝ идеята, че един високообразован човек може да кръстосва улиците на южен Бостън с пистолет в ръка. Той предлагаше закрила, но беше и опасен. Дори редките спадове в настроението му я привличаха. До момента, в който започна да го възприема не като любовник, а като потенциален съпруг.
Какъв си го представяше тя? Какъв си се представяше той самият? В този ред на мисли: кой беше той? Това бе въпрос, който Магнъс често си задаваше.
Той извади яркосиния си исландски паспорт. Снимката приличаше на тази в американския му паспорт, само дето исландецът имаше право да е усмихнат, а американецът — не. Червена коса, четвъртита брадичка, сини очи и следи от лунички по носа. Но името беше различно. Истинското му име, Магнус Рагнарссон. Той се казваше Магнус, баща му беше Рагнар, а дядо му — Йон. И така, баща му се казваше Рагнар Йонссон, а той — Магнус Рагнарссон. Просто и ясно.
Но естествено американската бюрокрация не можеше да се справи с тази логика. Синът не можеше да се различава по име от баща си и от майка си, която се казваше Маргрет Халгримсдотир, и да бъде вписан като член на същото семейство в правителствените компютри. Очевидно системата не можеше да се справи с ударенията върху гласните, пък и не харесваше как се изписва Йонссон на английски. Рагнар се бе борил срещу това няколко месеца, след като синът му пристигна в САЩ, но в крайна сметка се отказа. И така, дванайсетгодишното исландско момче Магнус Рагнарссон стана американец на име Магнъс Джонсън.
Той се зачете отново в книгата си — „Сага за изгарянето на Нял“, една от любимите му.
Макар че Магнъс бе говорил малко исландски през последните тринайсет години, той бе прочел много. Баща му четеше сагите, когато Магнъс се премести в Бостън, и за Магнъс те се бяха превърнали в източник на утеха в новия, объркан американски свят. И все още бяха такъв. Думата „сага“ на исландски означаваше буквално „това, което е казано“. Сагите са архетипни семейни истории, повечето от които разказват за трите или четири поколения викинги, които се заселили в Исландия около 900 г., до 1000 г., когато християнството навлязло в страната. Героите в тях са хора със сложни характери, с много слабости, но и с много качества. Те следват ясен морален кодекс, имат чувство за чест и уважават законите. Те са смели авантюристи. За едно самотно исландско момче в огромна американска гимназия, те бяха източник на вдъхновение. Ако някой от роднините им бъде убит, те знаят какво да направят: искат пари като компенсация и ако не ги получат, искат кръв, както повелява законът.