— Приличат — отговори младежът и се сети, че майорът му върна пистолета празен, а патроните така и не му даде.
Ястреба наистина живееше на втория етаж на къщата, макар да имаше възможност да се премести. Но в началото Байбака не бързаше, а когато се пусна слуха, че пристига московската група, му забрани да излиза навън.
— Пак ли пиеш? — попита навъсено Байбака, щом влезе в стаята и кимна към сложената на малка масичка бутилка.
— А какво да правя?
— Помниш ли майора от Афганистан?
— Твой приятел, а аз бях деветата дупка на кавала. Но си го спомням — отговори Ястреба и си наля коняк в чашата. — Пак ли долетя? При Настя?
— За теб дойде.
— Така — изрече Ястреба. — Значи направихте си баня…
— Те разкриха делото за наркотиците във Воронеж.
— Кои те? Засега чух само за един майор.
— „Руските вълци“. Чувал ли си за тях?
— Вълци ли? — повтори Ястреба. — Вълците ги оправят кучетата. Казват се вълкодави.
— Льоня, не се шегувай. Скоро няма да ти е до шегички…
— Я стига! Ще се измъкнем!
— Кръстника ми е говорил за тях. И забележи — с уважение. В Москва има частна детективска агенция, където шеф е бил полковник Грязнов. Сега е началник на МУР. Там са се окопали „вълците“, начело с Паша Голованов. Мисля, че са станали ченгета заедно с шефа си Грязнов.
— И много ли са?
— Може да не са много, но като свирнат, целият „Афганистан“10 ще се събере. А с тях не трябва да се караме.
— И при тях бъркотии, сблъсъци.
— Засега.
— И какво реши? — попита Ястреба след кратка пауза.
— Налага се да изчезнеш. Жалко, но нищо не може да се направи.
— Кога?
— Колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Володя, не мога да те позная… — погледна приятеля си Ястреба. — Още нищо не е станало, а мартинките ти треперят.
— Заради теб. Не заради мен. Ще ти намеря сигурно място.
— И сам ще се оправя някак!
— Добре — лесно се съгласи Байбака.
Ястреба очакваше друг отговор и видимо се засегна.
— Сега да бягам ли?
— Твоя работа. Льоня, разбери, ако не беше дошъл Паша Голованов, щях да им покажа един гол…
— Какво, тия да не са безсмъртни?!
— Всички са смъртни, Льоня, но преди те да легнат, ще оплакват нас.
— Я камилата, я камиларя — не повярва Ястреба.
— Те ме притиснаха тук, в моя дом, където аз съм господар. Сякаш съм на разпит.
— И ти търпя?
— Изпратих ги да си вървят. Не много вежливо. Настояваха да те предам.
— И за какво плащаш на твоите диванета?! — подхилна се Ястреба. — Що не натисна копчето под масата!
— Льоня, живее ми се.
— Изпивам си чашата и изчезвам — реши Ястреба.
— Все пак те съветвам да се възползваш от моето местенце.
— Далече ли е?
— Не много. В планината. Ще те приемат царски.
— Проагитира ме — отвърна Ястреба, след като помисли.
— Ще тръгнеш през нощта.
В това време служителите на московската милиция Голованов, Демидич и Филя минаваха по тиха зелена уличка, от двете страни на която се издигаха масивни къщи, обрасли с лози и овощни дръвчета.
— Спри — рече майорът и отвори вратата. — Ще се върна след десетина минути.
Той отиде до портичката и спря, усети как сърцето му започна да бие бързо и неудържимо. Позвъни няколко пъти, бутна портичката и тя се отвори. Щом влезе в двора и се вгледа напред, Голованов видя възрастен мъж и момченце на две-три годинки.
— Здравейте, Николай Василиевич — поздрави майорът, когато наближи.
— Здрасти, здрасти! — отвърна старикът, подавайки ръка. — Отдавна не сме се виждали! Направи здрасти и ти, Максимка!
Момченцето гледаше непознатия чичко мълчаливо, под вежди.
— Максим ли? — повтори Голованов. — На Настя ли е?
— Че на кого да е? Имаше един Максим, сега се появи друг. Така си върви той, животът… Настя кръсти сина си в памет на загиналия си мъж.
— Значи се е омъжила… — пророни с мъка Голованов.
— Сам ли си?
— С приятели.
— Ми къде са твоите момчета?
— Чакат в колата.
— Викни ги — заповяда старецът.
— Аз само за малко, Николай Василиевич…