— В петък ще ви разкажа, обещавам, сега обаче трябва да работя.
Надяваше се до петък той да забрави. Наведе се над пишещата машина и затрака по клавишите.
Хитростта й успя. Графът се накани да си върви, но изведнъж попита:
— Може ли да прочета пиесата?
— Не! — почти извика Фрици. — Унищожих я. Беше ужасна.
Тя си спомни как изгори ръкописа и хвърли пепелта в тоалетната, придружена от тържествена клетва никога повече да не пише сценарии.
— Нямате ли други произведения? Не е нужно да е театрална пиеса, може да е кратко разказче. Много искам да прочета нещо ваше.
— Нямам нищо. Спрях да пиша — заяви категорично Фрици и демонстративно заби нос в своята „Орга Приват“.
— Жалко. Наистина ме интересува… — Графът отвори вратата, но спря на прага и пак се обърна към нея. — Искам да ви се извиня за понеделник вечерта. Постъпих подло, като ви изгоних от дома си. Нямам какво да кажа в своя защита, но ви уверявам, че обикновено не съм такъв. Много съжалявам, наистина.
Кръвта отново нахлу в бузите й. Незнайно защо, извинението му я зарадва много. Опита се да скрие грейналото си лице зад лист хартия и отвърна шепнешком:
— Всичко е наред.
— О, скъпа, неутешима съм! — проплака Инге, прегърна Фрици и я обви в облак от парфюм, тютюн и прашна кожа. — Отдавна ли ме чакаш?
— Не, не — излъга тя.
От страх да не пристигне твърде рано, Фрици бе слязла още на Александерплац и измина пеша цялото разстояние: прекоси река Шпрее, мина покрай Шинкенплац и вървя бавно до Паризер плац. От половин час седеше на пейката, но нищо не помрачаваше блестящото й настроение. Изпълнена с учудване, наблюдаваше как пристигат и заминават гостите на хотел „Адлон“, елегантните движения на носачите, огромните планини от куфари с презморски етикети и кутии за шапки, обшити с пастелна коприна. Възхищаваше се на дамите, стройни като лилии, на умението им да се качват в излъскани автомобили, опрени на ръцете на елегантни господа, въпреки зашеметяващо високите токчета и тежките кожени палта. Слънцето се подаде иззад облаците и според Фрици единствената му цел беше да осветява брилянтени огърлици и грижливо ондулирани къдрици. Нямаше нищо против да седи тук часове наред.
— Забавлявах се добре — обясни тя. — Чувствах се като в някое от градските стихотворения на Бен[33] или Хайм[34].
— Какви са пък тези? Е, все едно, тръгвай!
Инге я издърпа да стане и пресече улицата, без да обръща внимание на оживеното движение и настървено натискащите клаксона шофьори.
— Четох някъде, че Боймер живеел наблизо — заразказва тя, докато тракаше с високите си токчета в посока Фридрихщрасе. — Мили боже, толкова е красив… но един приятел ми издаде, че бил женен. Никой не бива да знае, нали разбираш, заради почитателките му! Затова не се показва с жена на публично място, само понякога го придружава сестра му. Да, мила, много скоро ще разбереш, че в киното много неща не са, каквито изглеждат. Впрочем, пристигнахме.
Тя придружи думите си с театрален жест към внушителна сграда от началото на века. Под тенти на бели и зелени ивици бяха наредени лакирани в бяло метални масички и високи столове. Повечето бяха празни — въпреки мангала с разпалени въглища на гостите явно им беше твърде студено да седят отвън, Фрици с готовност би се опълчила на ниските температури — досега бе седяла навън само в бирария, но Инге се усмихна кокетно на мъжа в ливрея на входа и той галантно им отвори вратата.
— Бедничкият, стои тук без палто, сигурно мръзне — пошепна Фрици, но още с влизането забрави всичките си дребни грижи.
Посрещна я топлина, наситена с цигарен дим и миризма на кафе. Шумните смехове явно не се смятаха за проява на неучтивост, високото говорене беше почти необходимост, а над всичко гърмеше джаз. Оркестърът свиреше в самата зала, нямаше сцена, която да раздели музикантите от масите на клиентите, само електрическото осветление създаваше сенчеста граница, а в светлината на прожекторите, в отворен вечерен костюм, едновременно елегантен и небрежен, стоеше Джони Гейбъл.
— Ох, този човек изглежда колосално! — въздъхна Инге.
Фрици измърмори утвърдително. Интересуваха я единствено парите, които Гейбъл й дължеше и които всъщност бяха на Роза — нищо, че досега не я беше попитал защо не му ги връща. Този момент неизбежно щеше да настъпи и какво ще му каже тогава? Поискай си ги от Гейбъл!
— Неустоим мъж — продължи замечтано Инге и макар отново да кимна утвърдително, Фрици си каза, че лично на нея Ханс й харесва много повече. Харесваше момчешкия му смях, начина, по който се въодушевяваше от работата си. Освен това твърде малко мъже цитираха Елзе Ласкер-Шюлер.
33
Готфрид Бен (1886–1956) е германски поет и есеист, лекар по професия, считан за патриарх на модерната немска поезия. — Бел. прев.
34
Георг Хайм (1887–1912) е считан за един от най-значителните немски поети; проправя пътя на експресионизма. — Бел. прев.