— Никой не можеше да си обясни какво са намерили един у друг. Тя е жена от класа, суперкрасива, с пари и място в обществото, а той? Няма нищо, само безумни идеи и онази грозна къща. Да не говорим, че куца.
— Ранили са го през войната — уточни Фрици, макар да нямаше понятие откъде са дошли патериците. Но щом е започнала да лъже, най-добре да продължи: — Заради това раняване са го наградили с Железен кръст първа степен, и то за трети път.
— Какво ме е грижа откъде го има! По-важното е, че изглежда ужасно, когато танцува.
— Ти имаш забележително разбиране за благодарността. Бил е ранен, защото е воювал за теб, за мен, за всички нас. Да не мислиш, че го е правил за удоволствие! — Малко се обърка, но нищо. Случваше й се винаги когато се гневеше, а в момента беше бясна. — Без нашите смели войници болшевиките щяха да ни прегазят и сега всички щяхме да говорим английски.
— Божичко, ти си здраво хлътнала по него! — Развеселена, Инге изръкопляска. — Леле-мале! Да знаеш само колко си сладка!
— Я не говори глупости! — изсъска остро Фрици и си заповяда да млъкне.
Да, естествено, той беше красив и тя обичаше да разговаря с него, само да не я пита за пиесата й, но принципно не понасяше мъже, които се нуждаят от алкохол още сутринта в единайсет. Не изпитваше желание за бърза връзка с шефа си — една позната го бе направила и накрая беше останала и без работа, и без годеник.
— Защо дамите са толкова сериозни? — Ядосана на себе си, Фрици не бе забелязала приближаването на двамата мъже. Изглеждаха много елегантни в тъмните вечерни костюми. — Позволявате ли да ви поканим?
— Ами не знам… — отговори замислено Инге, докато въртеше чашата между пръстите си. — Всъщност имам уговорка с господин Моргенщерн, но се боя, че съм сбъркала датата. Ужасно съм разсеяна, знаете ли? Заповядайте, седнете при нас. Но само за малко, нали?
Господата се усмихнаха учтиво и седнаха. Инге май бе успяла да ги сплаши с лъжите си.
— И вие ли сте от киното? — обърна се по-дребният от двамата към Фрици.
Тя поклати глава, но не каза нищо. Мъжът не й хареса. Миришеше силно на евтин одеколон, освен това седеше твърде близо.
— Тя е съвсем нова, не познава никого, милата. Затова я изведох днес, искам да я запозная с моя агент. Невероятно талантливо момиче. Четири години е учила в театралното училище във Виена. — Инге се усмихваше като мадона… или като невинно агънце. — Нали знаете, господин Моргенщерн винаги успява да грабне най-добрите и да изпревари конкуренцията. Точно така постъпи някога с Боймер: взе го направо от училището и го обвърза с договор. Мога да си представя, че и с Фрици ще се случи същото.
Фрици пламна. Защо Инге дрънка такива глупости? Тя не притежаваше дори картичка с изглед от Виена, камо ли да е живяла там и да е учила в театрално училище.
— Моля, извинете ни за момент — рече учтиво тя и даде знак на Инге да я придружи. — Какви ги говориш? На дванайсет играх Червената шапчица и оттогава не съм се качвала на сцена. Никога не съм била във Виена! — изфуча гневно, щом боядисаната с бял лак врата на тоалетната се затвори зад тях.
Инге само я изгледа отегчено.
— Искаш ли да влезеш в киното, или не?
— Искам, естествено, но…
— Няма но! Остави ме, аз знам как се прави. Толкова си наивна! Явно не знаеш кои са онези двамата! — Инге се обърна към жената в тоалетната, сякаш търсеше съчувствие, тя изкриви лице и хвърли обвинителен поглед към Фрици. — Дребният, дето те зяпаше жадно, е Акерман, шеф на операторите в „Уфа“[35]. Едра риба! Не мога да повярвам, че пожела да седне точно при нас. Сигурно е заради сладката ти котешка брадичка. Бързо, сложи си малко руж и да се връщаме на масата. Ако онези си тръгнат, ти ще си виновна.
— Не съм учила в театрално училище — повтори отчаяна Фрици. — Кой е този господин Моргенщерн? За какво ти е необходим агент?
— Сладкото ми невинно агънце! Господин Моргенщерн е най-великият агент в републиката! Истински евреин от книжка с картинки: кожено палто, пура, „Майбах“[36] с двойни стъкла. Всички са на договор при него — и Конрад Вайд[37], и Ото Ройтер, и самият Боймер. Излизай оттук!
Инге я цапна по дупето и Фрици се подчини. Върнаха се в голямата зала, огласяна от звуци на джаз и шумни смехове. Отново я блъсна миризма на тютюн.
Господата не си бяха отишли. Бутилката в кофичката с лед беше празна, келнерът тъкмо носеше нова.
— Бихте ли искали да танцуваме? — предложи учтиво ниският, така нареченият Акерман, преди Фрици да е успяла да седне.
Тя кимна колебливо. Нямаше никакво желание да я прегръща мъж, вонящ на евтин одеколон, но може би той наистина щеше да й отвори вратата към филмовия бранш. Навярно и там беше както навсякъде: подчинените бяха длъжни да угаждат на началниците. По-миналата година на коледното тържество старият Финкенбайнер, порядъчно пиян, я нарече „мое сладко дете“ и я целуна по бузата… И какво от това? Нищо повече не се случи. С миризмата на стария господин в носа Фрици последва Акерман и облака от евтин одеколон към танцовата площадка.
36
„Майбах“ — немска фирма за луксозни автомобили, основана от Вилхелм Маойбах и сина му Карл в началото на XX в. — Бел. прев.
37
Конрад Вайд (1893–1943) е германски филмов актьор, през 20-те години на XX в. един от водещите актьори на експресионистичното кино. — Бел. прев.