— Какво ти липсва? — гръмна гласът на Влад. Как бе влязъл, без да го усетят? Той щракна ключа на осветлението, хвърли коженото си палто върху близкия стол, окачи шапката на куката и отиде да си стопли ръцете на печката. — Защо стоите на тъмно? Да не пестите електричеството? Какво пак си забравил да вземеш? Ще ни трябва ли масло? Във вестника не пише нищо за дъжд, но дали това важи и за четири часа път с кола извън Берлин? Взе ли си мушамата? А галошите? Там сигурно ще е кално. Нали знаеш, аз обичам селския живот, луд съм по чистия въздух, а тишината на село, тази великолепна тишина, е най-важното за мен, обаче не понасям вечната мръсотия. Само като си помисля колко е мръсно и ми става лошо. Какво ви е, защо мълчите? Да не сте се скарали?
— Всичко е наред. — Ханс изпъна рамене и посегна към куфара и шапката. — Излизам. Не съм сигурен дали проверих резервната гума. Щом се приготвиш, потегляме. Желая ти всичко хубаво, Фрици. Ще се видим в петък.
— До петък — усмихна се тя и допълни тихо: — Довиждане, Ханс.
3 глава
— Много се надявам двамата да са стигнали без произшествия. Влад е трагичен шофьор, а колата е бърза. Любовникът на мама им я зае, той е автомобилен състезател. — Роза въздъхна угрижен и подаде на Фрици поредната измита чиния от закуската да я избърше. — Влад за нищо не го е грижа, а Ханс… Ханс е по-зле и от него.
Грегор, удобно изтегнат между мивката и бюфета за съдовете, изръмжа съчувствено, после продължи да хърка блажено.
— Не се притеснявай. По това време на деня няма много движение — опита се да го успокои Фрици, но думите й не прозвучаха особено убедително.
Чувстваше се уморена. През половината нощ се беше мятала в леглото. Размишляваше поред за предстоящата вечеря с господин Акерман и за вернисажа с Ханс в петък. Какво да облече? Не притежаваше вечерна рокля. Какво да каже, ако Ханс я попита за мнението й за картините? Нямаше понятие от изкуство. Училищното й образование бе спряло на класиката. Би могла, естествено, да го помоли да й обясни посланието на картините — знае се, че мъжете обичат да обясняват, — но накрая ще се наложи и тя да се изкаже. Сега беше неин ред да въздъхне и Роза, почувствал се разбран в тъгата си, й се усмихна.
— Ако се беше случило нещо, вече щяха да са ни уведомили — рече той и отиде да затвори прозореца, защото пролетният вятър развяваше завесите. — Знаеш ли, освен тези двамата си нямам други близки хора. Родителите ми не стават за нищо, а брат ми в момента е в Шанхай — с разбито сърце и пиянски черен дроб. Как да се добера до него?
— Всъщност вие откъде се познавате? Ти и Ханс, искам да кажа. — Фрици се стараеше да говори небрежно, тонът й да покаже следното: За мен не е особено важно, питам само за да поддържам разговора. Не си и помисляй, че се интересувам от Ханс. Изобщо не ме вълнува.
Веднага й стана ясно, че няма защо да си хаби усилията пред човек като Роза. Той прие интереса й съвсем естествено. Наведе се над мивката, сипа гореща вода от чайника и започна да разказва:
— Познавам Ханс от студентските години. И двамата следвахме класическа филология. — Изправи се и устреми поглед към градината. Точно пред прозореца цъфтеше бадемово дърво. — Бях един семестър преди него и много добре си спомням кога го видях за пръв път. През октомври 1913 година. Дърветата вече се бяха оцветили в червено и златно. Случи се в библиотеката на Хумболтовия университет. Той стоеше в коридора и четеше някакви указания, реда на помещенията или сроковете за заемане на книги, нещо такова. Носеше тъмносиво палто и зелен шал. Есенната светлина падаше върху косата му, а когато се обърна и се отдалечи, леко провлачвайки крак, с мен беше свършено. Веднага разбрах: той и никой друг. — Засмя се, очевидно с желанието да покаже, че е помъдрял и проявява снизходителност към младежката си лудост, но в смеха му нямаше радост. — Винаги съм си мислил, че ловната злополука е най-доброто нещо, което е можело да се случи на Ханс. На възраст, когато другите юнкерски синове яздят, стрелят и гонят слугинчетата, той е бил прикован към леглото и не е правел нищо друго, освен да чете и пише. Обезумелият кон го е спасил от съдбата на мнозинството хора, осъдени да живеят на повърхността. Благодарен съм на Бога за това. Представи си само: ако кракът му беше здрав, нашият Ханс навярно щеше да стане като ужасния си брат!
— А после? Как се сприятелихте?
— Нищо подобно не се случи. Според мен той изобщо не забелязваше колко го харесвам. Тъкмо беше публикувал първите си статии в „Дер Щурм“[41] и когато се влюбваше, то беше в произведение на печатан там автор. — Роза вдигна рамене, изтърка до блясък една чаша за кафе и продължи делово: — С времето станахме добри приятели. Въпреки всичко станах част от живота на Ханс. А сега си имам Влад. Възхитително хлапе, нали? С тези черни къдрици… Обичам косата му. Прилича на персийски принц.
41
Списание „Дер Щурм“ (1910–1932) е първо седмично, после месечно списание на експресионизма. — Бел. прев.