— С нас това няма да се случи. Ние сме други.
— Всички така мислят, Фрици. — Той очерта с показалец линията на веждите й, усмихна се. — Толкова си хубава…
— Тогава продай къщата! Ще се нанесем в малко жилище, казват, че в „Панков“[52] било евтино. Не искам нищо. Само теб.
— Не мога да продам къщата. — Ханс съжалително поклати глава. — Според завещанието брат ми има право да я купи, и то на половината от пазарната цена. Ако му я продам, той ще я разруши и ще построи поредния стъклен сандък. Но дори да не съжалявах за петстотинте години история, продажбата няма да ни помогне. Къщата е ипотекирана, защото трябваше да платя данък наследство, и щом изплатя ипотеката, няма да ми остане почти нищо. Ще покрия разходите по продажбата и край. Тази сутрин обсъдих положението с Лудвиг. Единственият изход от финансовата мизерия е да се оженя за госпожица Хаузер или за Кински. Точно по тази причина тя ме почете с посещението си тази сутрин.
— Няма да го направиш, нали? — паникьоса се Фрици. — Моля те, не го прави!
— Няма, обещавам ти. — В очите му светна упоритост, гласът му прозвуча решително: — Или ще се оженя за теб, или изобщо няма да се оженя. Не искам…
— О, колко хубаво! — Господин Шмит се бе приближил безшумно с босите си крака и ги дари с бащинска усмивка. — Позволявате ли да ви поздравя?
— Да, поздравете всички ни, но само защото преживяхме войната. Не желая други поздравления. — Понякога Ханс ставаше забележително арогантен. — Навярно отивате в градината. Моля, обаждайте се, за да ви направим място. — Той се отдръпна и господин Шмит слезе по стълбището с педикюрираните си стъпала. — Желая ви хубав ден.
Старият господин го измери с унищожителен поглед и промърмори, без да се обърне:
— Надявам се младата дама да каже не.
— Не беше нужно да се държиш зле с бедния човек, Ханс, той не е виновен. — Фрици стисна ръката му и помоли пламенно: — Аз ще работя и ти ще работиш, така ще имаме повече от сега, защото няма да плащаш на машинописка, ще спестяваш заплатата ми. Ще завършиш романа си и кой знае, може би ще го филмират…
— Не, Фрици, няма да направят филм от романа ми. Той не е подходящ за киното. Той е грозен, тъжен и брутален. Ще бъда щастлив, ако поне го отпечатат. Моята книга е за войната, но в нея не пише как нашите славни войници са изгубили въпреки невероятните си усилия и всеобщото великолепие, само защото еврейските социалисти са вдигнали въстание. — Ханс тръсна глава. — С такава книга не се печелят пари, а дори да взема някоя марка, няма да й се радвам. Чувствам се длъжен да употребя парите за нещо смислено, да ги даря на инвалиди, например. Не бих могъл да живея с пари, спечелени от описанието на страданията им. Разбираш ли какво се опитвам да ти обясня? Аз нямам пари и никога няма да имам. Затова не желая да подхранвам надеждите ти. Ти си прекрасна и си готова на всичко за мен, но няма смисъл да сме заедно, ако не мога да ти предложа бъдеще.
— По дяволите, Ханс! — изфуча Фрици. Започваше да се ядосва. — Щом си убеден, че не можеш да живееш от писане на книги, потърси си добре платена работа и гледай на писането като на приятно странично занимание. Или почни да пишеш книги, които се харесват, например криминални романи!
— Със сигурност няма да го направя! — Ханс пребледня от гняв. — Нима искаш и аз да се чувствам като бедния Виктор Клингенберг? По-добре да гладувам, но няма да се откажа от писането и няма да се продавам. И насън не бих си помислил да напиша кримка. Криминалните романчета са за идиоти. Преди да се принизя до тях, ще ида на Мюнцингерщрасе — там човек си продава тялото, но не и душата.