5 глава
Трудно й беше да каже как двамата с Гейбъл са се прибрали в „Груневалд“, но беше хубаво. Утринната мъгла, песните на будещите се птици, топлата ръка на Гейбъл близо до нейната.
Започна се с връщането на Райбетанц с бутилка шампанско. Инге направи коктейли: ракиена чашка черешов ликьор, ракиена чашка водка, останалото шампанско. Вкусът им беше вълшебен. После отидоха в „Под липите“, за да потанцуват и да изчакат смяната на Гейбъл да приключи, Фрици вече смяташе Райбетанц за доста по-симпатичен, а след второто шери кобъл изобщо не беше в състояние да каже какво лошо е намирала у този добросърдечен и забавен мъж. Вечерта се оказа изключително забавна. Разни господа я канеха на танц, възхищаваха се от роклята и прясно боядисаната й червена коса, наричаха я остроумна и сладка, а всеки път, щом се почувстваше изтощена от въртенето и блъсканицата на танцовата площадка или ожаднееше, на масата я чакаше пълна бутилка шампанско, по която се стичаха капчици вода. След всяка чаша се чувстваше по-лека и по-свободна. Джазът, танците и шампанското я опияниха, обградиха я с плътна стена и тя забрави глупавия Ханс и още по-глупавите му целувки. По някое време се преместиха в друг клуб, целият в червен плюш, там танцува първо с Гейбъл, после само с Гейбъл, Инге се разхълца и всички се смяха много. „Вземете й яйчен ликьор — посъветва ги някой, — изпитано домашно средство.“ Всички пиха яйчен ликьор и главата на Фрици съвсем се замая. Изведнъж се почувства ужасно уморена. Помнеше как се облегна на рамото на Гейбъл и това рамо се оказа много по-широко, много по-мускулесто от рамото на Ханс. Доплака й се. А после стояха на улицата, светлинните реклами оцветяваха лицата на приятелите й, Фрици зъзнеше и Гейбъл й даде палтото си. То миришеше на тютюн, утешително и ужасно чуждо. Следващият й спомен беше от завръщането в „Груневалд“. Обраслият с трева чакъл на входната алея скърцаше под стъпките й, а въздухът беше толкова свеж, сякаш се намираха на село.
— Ще ти оставя палтото, донеси ми го следобед, но и да проспиш началото на смяната ми, не е толкова страшно. Имам и яке — каза Гейбъл и Фрици кимна замаяна. — Добре ли си? Хубаво ли си прекара?
Фрици кимна повторно. Как да му обясни какво й е? С Ханс щеше да е лесно: ще му каже, че вечерта е била като в „Нощно кафене“ на Готфрид Бен, и той ще я разбере. Ханс й липсваше, ужасно й липсваше.
Внезапно се почувства смъртноуморена. И тъжна. Лудото веселие от вечерта и нощта се бе изпарило.
Безсмислието на изминалите часове, безсмислието на всички бъдещи часове я улучи внезапно и с голяма сила.
— Ще се справиш ли сама? — попита Гейбъл и тя кимна. До края на проклетия си живот щеше да си ляга сама. — Сънувай нещо хубаво. И не забравяй предложението ми за зоологическата градина. Много искам да отида там с теб.
Той й отвори вратата и здраво стисна ръката й.
— Само още едно нещо, Фрици. Искам да ти благодаря. Много мило от твоя страна да ми дадеш шанс. Невинаги е лесно, знам. Знам също какво говорят хората за мен. Понякога… О, стига, ти си уморена, а и не е толкова важно. Желая ти приятни сънища и ще се видим утре.
Обърна се рязко и я остави сама.
Фрици реши да напише трите шпалти в кабинета — въпреки опасността да срещне Ханс. В къщичката на Роза и Влад й беше невъзможно да размишлява, двамата й съжители спореха на висок глас за италианския фашизъм: според Влад футуризмът му не бил лошо нещо, Роза обаче защитаваше пълната освободеност на изкуството от политиката и изискваше неутрално представяне на действителността, което в крайна сметка да привлече обществото към демокрацията. Влад се ядоса и го обвини, че е страхливец и е предал експресионизма, отсече: „Цялата тази нова вещественост е едно размекнато лайно“ и строши бурканче с мармалад, за да подчертае тезата си.
Понеже се опасяваше да не започнат да я замерват с ножове или чинии, Фрици избяга от къщата без кафе и аспирин и сега, наведена над своята „Орга Приват“, се прозяваше, притискаше болезнено пулсиращата си глава и съжаляваше за бягството си.
Озаглави статията си „Гретхен фон Келер кани на баня“, но не написа нито едно изречение. През цялото време мислеше за сценария си — въпреки скептицизма на Инге идеята не й даваше мира. Какво имаше да губи? Надали ще преживее по-страшна катастрофа, отколкото с коледната пиеса. Въпросът беше за какво да пише. За нещо познато, естествено, но за какво?
Не желаеше да сътвори стотната мелодрама за смела млада машинописка, нямаше желание и за криминална история, въпреки че тези две теми бяха най-популярни. След „Кабинетът на доктор Калигари“[53] не беше гледала филм, който би желала да е по неин сценарий.
53
Германски пълнометражен ням филм от 1920 г., един от първите експресионистични филми. — Бел. прев.