— Гейбъл — рече той. И гласът му беше друг. Делови, дистанциран, надменен, учтив. — Хареса ви. Колко оригинално. Почакайте да го видите!
— Поне може да пее. — Роза влезе с чиния, пълна с кюфтенца и горчица. Перспективата да хапне месо с хляб и парченца сланина, гарнирано с люта горчица, окончателно върна Фрици в действителността. Стомахът й изкъркори шумно и в настъпилата тишина всички го чуха. Роза се засмя — съчувствено, не подигравателно — и каза:
— Извинявай, нямах представа, че и ти си гладна. Ще ида да ти донеса нещо.
— Роза, ще ти бъда много задължен, ако проявяваш скандално известното си гостоприемство на друго място. Бъди така любезен и заведи госпожица Лак в кухнята. Разговорът ни и без това приключи, а аз трябва да работя. — Графът придружи думите си с подканващ жест към вратата. — Довиждане, госпожице Лак. Приемам поздравите от блаженопочившия ви баща и ви желая приятно пребиваване в Берлин.
Фрици преглътна мъчително.
— Не съм дошла заради поздравите. Предлагам ви услугите си като секретарка.
В първия момент фон Келер я изгледа учудено, после поклати глава.
— Не ми трябва машинописка. Имам си.
— А вашата машинописка знае ли английски и френски? — настоя Фрици. Няма да му позволи да я прогони. Ще действа решително. — Имам си собствена пишеща машина, владея стенография. Работила съм три години в адвокатска кантора и още три в секретариата на лицея.
— Моите почитания!
Графът изобщо не се впечатли и макар да знаеше, че с тази квалификация навярно ще си намери друго място, и то бързо, Фрици много държеше да работи точно тук. Това беше първата й цел и нямаше да се откаже от нея. Би било лош знак от съдбата. Изигра и последния си коз:
— Много съм евтина.
— Никога не бих помислил подобно нещо — отвърна фон Келер, втренчил поглед във вълнените й чорапи. Изправи се и допълни: — Идете да си изядете кюфтетата и си вървете. Не се нуждая от вас.
Фрици замръзна от ужас. Този човек я гонеше на улицата посред нощ! Не беше редно да постъпва така. Завладяна от собственото си нещастие, тя не забеляза какви усилия положи графът, за да стане от креслото пред пианото. Роза му се притече на помощ и му подаде две патерици, фон Келер ги прие с мрачно изражение и не му благодари.
— Не е нищо лично. Ханс често изпада в мрачни настроения. Освен това е в лоши отношения с Гейбъл… Ох, това е дълга история — обясни с въздишка Роза, след като излязоха в коридора. — Първо вечеряй, а после ще ти намеря къде да спиш. При нас винаги се намира подслон за красиви млади дами, нали, Грегор?
В крайна сметка разквартируваха Фрици в градинската къщичка. Тя изслуша предложението на Роза с неприятни подозрения, но той я отведе в красива мъничка постройка, доста отдалечена от вилата на графа. Имаше дори дървена веранда със стълбичка, а стаичката се оказа най-удобното местенце на света. Някой изключително сръчен майстор бе сковал дъсчения под от големи касетки, каквито товареха на презокеанските кораби. Етажерките пък бяха от стари сандъчета за вино, завързани с корабни въжета, а в средата на стаята бе поставен диван с яркожълта дамаска. Фрици веднага я оприличи на жълто патенце. Роза й нареди да се настани удобно на дивана и да си изяде кюфтетата. Самият той седна в тръстиковото кресло насреща й, кръстоса дългите си крака — бавно и внимателно, за да му е удобно, и запали цигара.
„Всъщност би трябвало да се чувствам зле“, помисли си Фрици. Намираше се в чужда къща с мъж, за когото знаеше само че е комунист, и се чувстваше отлично. Нахрани се хубаво, облегна се с въздишка на дивана и се наслади на плюшената му мекота. „В такава обстановка много неща добиват друго измерение“, помисли си тя.
— Откъде идваш всъщност? — осведоми се Роза.
Грегор се беше разположил в краката му и мъжът често заравяше пръсти в гъстата козина. Дори кучето вече не й се струваше толкова огромно и страшно.
— Сигурно не го знаеш… малък град в Южна Германия… но аз няма да се върна повече там.
Фрици вдигна рамене и най-сетне си свали палтото. В малката стая беше много топло, зелената кахлена печка бумтеше и нямаше смисъл да седи в зимното си палто, готова за бягство, и да се поти. Струваше й се глупаво.
— Ще остана в Берлин.
— Какво толкова му харесват всички на този молох? Аз съм от Куршската коса[14]. Не харесвам много Берлин, смятам го за твърде забързан и шумен, освен това вони на отпадни газове и фабрики. Ако зависеше от мен, щях да се върна в Източна Прусия. Родителите ми имат имот, отглеждат коне. Стане ли време за жътва, отиваме да помагаме.
14
Дълга и тясна пясъчна ивица с дюни и борови гори, която отделя Куршския залив от Балтийско море; днес принадлежи на Литва и Русия. — Бел. прев.