— По дяволите — казах аз тихо и с чувство.
— Най-сетне си вкъщи, ma petite.
Беше много по-лошо от Ървинг. Изгледах Ричард с отворена уста.
— Какво става?
— Появи се, докато бях заспал. Събудих се от отварянето на вратата.
Внезапно отново ми стана студено, чак до върха на пръстите на краката.
— Добре ли си?
— Наистина ли искаш да обсъждате това в коридора, ma petite? — О, колко благоразумно звучеше гласът на Жан-Клод.
Искаше ми се да остана в коридора само защото той е казал да не го правя, но беше детинско. Пък и това си беше моят апартамент.
Пристъпих напред, усещайки топлото присъствие на Ричард край себе си. Изритах мокрите си дрехи през вратата, за да са свободни ръцете ми. Пистолетът се виждаше съвсем открито върху анцуга. Кобурът се поклащаше свободно поради липсата на колан, но можех да извадя оръжието, ако възникнеше нужда. Вероятно нямаше да се наложи, но беше добре да припомня на Господаря, че съм сериозна.
Ричард затвори вратата и се облегна на нея с ръце зад гърба. Лицето му бе почти скрито зад кичури коса. Мускулите по корема му изпъкваха и сякаш подканяха да ги погаля, което вероятно щях да правя, ако във всекидневната ми нямаше вампир.
Жан-Клод седна на кушетката. Черната риза се разтвори над голия му торс. Ръцете му бяха опънати по дължината на облегалката и повдигаха ризата, така че разкриваха зърната на гърдите му, които бяха само две идеи по-тъмни от бледата му кожа. Устните му бяха извити в лека усмивка. Изглеждаше драматично и перфектно върху бялата кушетка. Пасваше на обзавеждането. Мамка му. Щеше да се наложи да си купя нови мебели, нещо не в бяло или черно.
— Какво правиш тук, Жан-Клод?
— Така ли посрещаш новия си ухажор?
— Моля те, поне тази нощ не бъди толкова дразнещ. Твърде уморена и натъртена съм, че да се закачаш с мен. Кажи ми защо си тук и какво искаш и се разкарай.
Той се изправи на крака сякаш дръпнат с невидими конци, с лекотата на човек, чието тяло сякаш няма кости. Поне ризата му се затвори и прикри по-голямата част от бледото съвършенство на тялото му. И това бе нещо.
— Тук съм, за да се срещна с теб и Ричард.
— Защо?
Той се разсмя и звукът се отърка в мен като вълна от козина, мека и разкошна, гъделичкаща и мъртва. Поех си дълбоко въздух и свалих кобура. Не беше дошъл да ни нарани. Беше тук, за да флиртува. Минах покрай двамата и преметнах кобура на облегалката на един кухненски стол. Почувствах как погледите им ме следват, докато се движа. Беше едновременно ласкателно и адски притеснително.
Погледнах към тях. Ричард все още стоеше край вратата, необлечен и подканящ. Жан-Клод стоеше край кушетката, напълно неподвижен, като триизмерна картина на мокър сън. Сексуалният потенциал в стаята беше астрономически. Фактът, че нищо нямаше да се случи, беше почти тъжен.
В кафеварката имаше останало кафе. Ако си пийнех достатъчно горещо кафе и си вземех наистина гореща вана, може би щях да се посгрея. Бих предпочела горещ душ, така щеше да стане по-бързо за четири сутринта, но бях обещала на парамедиците. Заради нещо във връзка с нормалната ми температура.
— Защо искаш да ни видиш с Ричард? — Налях си кафе в прясно измитата ми чаша с пингвин. Ричард си го биваше в домакинстването.
— Беше ми казано, че мосю Зееман смята да прекара нощта тук.
— И какво, ако е така?
— Кой ти каза? — попита Ричард.
Беше се отдръпнал от вратата и дори бе закопчал горното си копче. Жалко.
— Стивън.
— Той не би предал тази информация доброволно — каза Ричард.
Стоеше много близо до Жан-Клод. В чисто физически аспект се извисяваше малко над него. Полуоблечен. Би трябвало да изглежда несигурен, колеблив. Изглеждаше си съвсем у дома. Първият път, когато бях видяла Ричард, беше гол в легло. И тогава не бе притеснен.
— Стивън не я даде доброволно — отвърна Жан-Клод.
— Той се намира под моя защита — каза Ричард.
— Ти не си водач на глутницата, Ричард. Можеш да защитаваш Стивън вътре в нея, но Маркус все още е господар. Той даде Стивън на мен, както направи и с теб.
Ричард просто си стоеше на място. Не бе помръднал, и все пак внезапно въздухът около него сякаш се завъртя. Ако човек примигнеше, щеше да пропусне момента. Въздухът се изпълни с извиваща се енергия, която гъделичкаше кожата ми. Проклятие.
— Не принадлежа на никого.
Жан-Клод се обърна към него. Лицето му бе приятно и открито, а гласът му — общителен.
— Тоест не признаваш властта на Маркус? — Беше подвеждащ въпрос и всички го знаехме.
— Какво ще стане, ако каже „не“? — попитах аз.
Жан-Клод се обърна към мен. Лицето му бе премерено безизразно.