Коленете ми поддадоха и се озовах задъхана на пода на четири крака. Кожата ми сякаш искаше да се отлепи от тялото. Чувствах сърцето си в гърлото и не можех да си поема въздух. Всичко изглеждаше златисто по краищата, а пред очите ми танцуваха светли петна. Имаше опасност да изгубя съзнание.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Ричард.
Гласът му сякаш идваше от по-далеч, отколкото би трябвало. До този момент не го бях чувала да ругае.
Жан-Клод коленичи до мен. Не се опита да ме докосне. Погледнах към очите му само от няколко сантиметра. Зениците ги нямаше, останало беше само това прекрасно тъмносиньо. Очите му изглеждаха така, когато се държеше по вампирски. Не мисля, че този път беше нарочно.
Ричард коленичи от другата ми страна и започна да посяга към мен. Когато ръката му бе на няколко сантиметра, помежду ни прескочи енергия като от статично електричество. Той рязко дръпна ръката си обратно.
— Какво е това? — Звучеше леко уплашено. Аз също бях.
— Ма petite, можеш ли да говориш?
Кимнах. Виждах всичко свръхфокусирано, по начина, по който изглежда светът при прилив на адреналин. Сенките по гърдите на Жан-Клод на мястото, където ризата му се разливаше около него, изглеждаха плътни и осезаеми. Платът беше почти металически черен, като гръб на бръмбар.
— Кажи нещо, ma petite.
— Анита, добре ли си?
Обърнах се към Ричард почти на забавен каданс. Косата му бе паднала над едното око. Всеки косъм бе дебел и идеален като начертана линия. Можех да различа всяка от миглите около кафявите му очи във впечатляващ контраст.
— Добре съм. — Но дали бях?
— Какво стана? — попита Ричард.
Не бях сигурна към кого е адресиран въпросът. Надявах се, че не е към мен, защото нямах представа.
Жан-Клод седна до мен на пода с облегнат на плота гръб. Затвори очи и си пое дълбоко въздух с потръпване. Когато го изпусна, очите му се отвориха. Бяха с все същия тъмносин цвят, в който да се удавиш, сякаш смяташе да се нахрани с нещо. Гласът му прозвуча нормално, или поне толкова нормално, колкото въобще беше възможно.
— Никога преди не съм чувствал такъв прилив на сила, не и без преди това да се е проляла кръв.
— Винаги може да се разчита на теб да кажеш идеалното нещо в подобна ситуация — отвърнах аз.
Ричард почти се рееше над мен, сякаш искаше да помогне, но се страхуваше да ме докосне. Погледна към Жан-Клод.
— Какво ни направи?
— Аз? — Красивото лице на Жан-Клод беше почти отпуснато, очите наполовина затворени, устните — разделени. — Не съм правил нищо.
— Това е лъжа — отвърна Ричард.
Седна по индиански на малко разстояние от мен, достатъчно далеч, че да не се докоснем случайно, но достатъчно близо, че точещата се сила да пълзи помежду ни. Отдръпнах се с няколко сантиметра и установих, че по-близо до Жан-Клод не е кой знае колко по-добре. Каквото и да беше, не бе нещо моментно. Напрежението все още витаеше във въздуха и под кожите ни.
Погледнах към Ричард.
— Звучиш напълно сигурен, че е намислил нещо. Ще ми се да го вярвам. Но какво знаеш ти, което на мен не ми е известно?
— Не го направих аз. Не си и ти. Разпознавам магията, щом я помириша. Трябва да е той.
Щом я помириша? Обърнах се към Жан-Клод.
— Е?
Той се разсмя. Звукът се понесе надолу по гръбнака ми като докосване на козина, мека, разкошна, изумителна. Дойде твърде скоро след прилива на енергия, който бяхме споделили. Потреперих и той се разсмя още по-силно. Боли ви и сте наясно, че не трябва да го правите, но чувството е твърде приятно, за да спрете. Смехът му винаги бе опасно вкусен, като отровен бонбон.
— Кълна се, в каквото пожелаеш, че не съм направил нищо умишлено.
— А какво си направил, без да искаш? — попитах аз.
— Задай си същия въпрос, ma petite. Аз не съм единственият господар на свръхестественото в тази стая.
Е, прав беше.
— Твърдиш, че един от нас го е направил.
— Казвам, че не знам кой го направи, нито какво беше. Но мосю Зееман е прав, беше магия. Сурова мощ, която би накарала козината на всеки вълк да настръхне.
— Какво би трябвало да означава това? — попита Ричард.
— Че ако можеш да овладееш такава сила, Вълчо, дори Маркус може да и се преклони.
Ричард придърпа коленете си нагоре и ги опря до гърдите си. Очите му изглеждаха далечни, замислени. Идеята го бе заинтригувала.