Кафенето на лунатиците

Глава 32

Телефонът звънеше. Изглежда го правеше от дълго време. Лежах в леглото, слушах звъненето и се чудех кога, по дяволите, ще се включи секретарят. Претърколих се и посегнах към слушалката. Нямаше я. Звъненето идваше от съседната стая. Мамка му. Снощи бях забравила да го прибера.

Изпълзях изпод топлите завивки и с клатушкане се озовах във всекидневната. Телефонът иззвъня най-малко петнадесет пъти, преди да го вдигна. Отпуснах се на пода със слушалка до ухото.

— Кой е?

— Анита?

— Рони?

— Звучиш ужасно.

— Изглеждам още по-зле.

— Какво е станало?

— По-късно. Защо се обаждаш в — погледнах ръчния си часовник — седем часа на проклетата сутрин. Дано да имаш основателна причина, Рони.

— О, основателна е и още как. Надявах се да хванем Джордж Смиц, преди да иде на работа.

— Защо?

Лицето ми пулсираше. Излегнах се на килима със слушалката, сгушена до ухото ми. Килимът беше много мек.

— Анита, Анита, там ли си?

Примигнах и осъзнах, че съм заспала. Изправих се и се облегнах на стената.

— Тук съм, но не чух нищо след онова, че трябва да говорим със Смиц преди работа.

— Анита, знам, че не си от ранобудните, но никога преди не си ми заспивала. Колко си спала снощи?

— Около час.

— Господи, съжалявам. Но знаех, че ще искаш да чуеш това. Открих улики.

— Рони, моля те, за какво говориш?

— Имам снимки на Джордж Смиц с друга жена. — Тя изчака малко, колкото да осмисля чутото. — Анита, там ли си?

— Тук съм. Мисля. — Последното бе по-трудно, отколкото ми се искаше. Никога не съм в добра форма рано сутрин. След само час сън даже не бях близо до добрата форма. — Защо казваш, че е улика?

— Ами в много случаи единият от съпрузите обявява другия за изчезнал, за да отклони подозренията.

— Значи мислиш, че Смиц е очистил жена си?

— Как поетично се изрази само но да, така мисля.

— Защо? Много мъже изневеряват на жените си, но повечето не ги убиват.

— Точно тук е необоримото доказателство. След като взех снимките, говорих със собствениците на няколко оръжейни магазина в района. Купил е малко сребърни куршуми от магазин, близо до месарницата.

— Не особено умно — коментирах.

— Повечето убийци не са.

Кимнах, после осъзнах, че няма как да го види, но не ми пукаше.

— Добре, изглежда, че г-н Смиц не е скърбящият вдовец, за който се представя. Какво искаш да направим по въпроса?

— Да се изправим срещу него в дома му.

— Защо не повикаме ченгетата?

— Човекът от магазина не е напълно сигурен, че е бил Джордж.

Затворих очи.

— Страхотно, просто страхотно. Да не мислиш, че ще си признае пред нас?

— Може и да го направи. Споделяли са едно легло петнадесет години. Родила му е деца. Трябва да таи доста вина.

Не мисля особено добре, когато съм спала само час.

— Ченгета, поне трябва да има ченгета, които да чакат отвън.

— Анита, той ми е клиент. Не предавам клиенти на ченгетата, освен, ако не се налага. Ако си признае, ще ги повикам. Ако не признае, ще предам, каквото имам. Но първо трябва да опитам по моя начин.

— Добре, ти ли ще му се обадиш да му кажеш, че идваме, или искаш аз да го направя?

— Аз ще го направя. Просто реших, че ще искаш да присъстваш.

— Аха, само кажи кога.

— Още не е отишъл на работа. Ще му се обадя и ще дойда да те взема.

Искаше ми се да кажа „Не. Трябва да поспя още малко“, но ако наистина я беше убил? Какво щеше да стане, ако беше убил и другите? Джордж не ми бе направил впечатление на достатъчно опасен, че да убива превръщачи, но пък аз мислех, че скърби искрено. Че е искрено притеснен за жена си. Какво ли, по дяволите, разбирах?

— Ще бъда готова. — Затворих, без да кажа „довиждане“. Започвах да заприличвам на Долф. Щях да й се извиня, щом пристигнеше.

Телефонът иззвъня, преди да успея да изпълзя на крака.

— Какво има, Рони?

— Анита, Ричард е.

— Извинявай, Ричард, какво има?

— Звучиш ужасно.

— А ти не. Не си спал кой знае колко повече от мен. Как е възможно да звучиш толкова по-добре? Моля те, кажи ми, че не си от ранобудните.

Той се разсмя.

— Виноват.

Можех да му простя това, че е космат, но за ранобуден трябваше да помисля.

— Ричард, не ме разбирай погрешно, но какво искаш?

— Джейсън е изчезнал.

— Кой е Джейсън?

— Млад мъж, рус, налазил те е в „Кафенето на лунатиците“.

— Аха, помня го. Изчезнал е.

— Да. Джейсън е един от най-новите членове на глутницата. Тази вечер е пълнолуние. Точно днес не би рискувал да се разхожда сам. Поръчителят му отишъл до дома му, но той липсвал.