— Поръчител като при Анонимните алкохолици ли?
— Нещо подобно.
— Някакви следи от борба?
— Не.
Изправих се, влачейки телефона в една ръка. Опитах се да мисля, въпреки тежката умора. Как смееше Ричард да звучи толкова бодър!
— Съпругът на Пеги Смиц — Рони го е хванала с друга жена. Някакъв магазинер може би му е продал сребърни куршуми.
От другата страна на слушалката цареше мълчание. Можех да чуя дишането му, но това бе всичко. Дишането беше леко забързано.
— Говори ми, Ричард.
— Ако е убил Пеги, ние ще се заемем.
— Да ти е хрумвало, че той може да стои зад всичките изчезвания? — попитах аз.
— Не виждам как.
— Защо не? Сребърният куршум върши работа срещу всеки превръщач. Не са нужни някакви особени умения. Просто трябва да си някой, на когото превръщачът вярва.
Още мълчание.
— Добре, какво искаш да направя?
— Двете с Рони мислехме да се изправим срещу него тази сутрин. С изчезването на Джейсън няма за кога да действаме предпазливо. Можеш ли да ми осигуриш един-двама превръщачи, които да помогнат да сплашим Смиц? Може би с малко груба сила ще научим истината по-бързо.
— Днес трябва да преподавам в училището, а и не мога да си позволя да разбере какъв съм.
— Не помолих да идваш ти. Просто някой от вас. Но се погрижи да изглеждат заплашително. Ървинг може и да е върколак, но не е особено страшен.
— Ще изпратя някого. В твоя апартамент ли?
— Аха.
— Кога?
— Колкото се може по-бързо. И Ричард…
— Да.
— Не казвай на никого, че подозираме Джордж Смиц. Не ми се ще да го намеря разчленен, като се озовем там.
— Не бих направил подобно нещо.
— Ти не, но Маркус би могъл, а знам, че Рейна със сигурност би.
— Ще им кажа, че имаш заподозрян и искаш подкрепление. Няма да казвам кой е.
— Чудесно, благодаря.
— Ако откриеш Джейсън, преди да го убият, ще съм ти длъжник.
— Ще приема заплащане само в натура. — В минутата, в която го казах, ми се щеше да не съм.
Донякъде си беше истина, но след снощи не ми беше приоритет.
Той се разсмя.
— Готово. Трябва да тръгвам за работа. Обичам те.
Поколебах се само секунда.
— И аз те обичам. Преподавай добре на децата.
Запази мълчание само за няколко удара на сърцето.
Беше усетил колебанието.
— Ще го направя. Чао.
— Чао.
Постоях около минута, след като затворих. Ако някой просто се разхождаше и стреляше по превръщачи, Джейсън беше мъртъв. Най-доброто, което можех да направя, би било да открия тялото. Беше по-добре от нищо, но не беше кой знае какво.
Глава 33
Спряхме пред къщата на Джордж Смиц малко след 9 сутринта. Рони шофираше. Аз се возех по принуда. Габриел и Рейна бяха на задната седалка. Ако зависеше от мен, щях да избера други хора за подкрепление. Освен това нямаше да избера бившата любовница на гаджето си. Какво си мислеше Ричард? Или може би Рейна не му бе дала право на избор. Ставаше дума за идването и днес, не за секса. Все още не бях сигурна как се чувствах по въпроса. Добре де. Знаех как се чувствам. Бях бясна. Но и аз бях спала с друг. Стъклени дворци и прочее. Във всеки случай Ричард ми беше осигурил точно каквото исках: страховити, заплашително изглеждащи превръщачи. Не бях свикнала да получавам точно каквото съм си поискала. Следващия път щях да бъда по-конкретна.
Габриел отново беше облечен в черни кожени дрехи. Почти беше възможно да са същите, с които го бях видяла първия път, чак до обкованата с метал гривна на дясната му ръка. Може би целият му гардероб представляваше един огромен парад на кожените дрехи. Обиците липсваха. Дори дупките по хрущялната част на ухото бяха зараснали.
Рейна бе облечена достатъчно нормално. Така да се каже. Носеше дълго до глезените кожено палто. Лисица. Канибализмът е едно, но да носиш кожата на мъртъвците си? Изглеждаше малко твърде хладнокръвно дори за откачена кучка от ада. Добре де, тя беше вълк, не лисица, но проклятие, аз не нося кожа по морални съображения. Тя се пъчеше с нея.
Наведе се към седалката и попита:
— Какво търсим пред къщата на Пеги?
Беше време да разкрием картите. Защо не ми се искаше да го правим? Разкопчах колана и се обърнах към нея. Гледаше ме с достатъчно приветливо изражение. Костната структура на ликантроп бе оформена с високи скули и пищни устни. Може би планираше да върши нещо порочно по-късно днес.
Габриел се бе отпуснал на задната седалка. Ръката с гривната зашари по рамото на Рони. Дори и под коженото си палто тя пак потрепери.
— Докосни ме отново и ще те накарам да изядеш тази ръка.
Отдръпна се от него колкото й позволяваше кормилото, което всъщност не бе особено далече. Габриел я беше докоснал неколкократно по време на пътуването.