Закачливо, нищо смущаващо, но въпреки това беше дразнещо.
— Ръцете са много костеливи. Предпочитам да има повечко крехко месце. Гърди или бедра по възможност — каза Габриел.
Сивите му очи бяха поразителни и на дневна светлина, дори може би повече. В сивото имаше светлина, която бе почти сияйна. И преди бях виждала подобни очи, но не можех да се сетя къде.
— Габриел, знам, че си трън в задника. Знам, че ти е адски забавно да закачаш Рони, но ако не престанеш, ще видим на практика точно колко добри са възстановителните ти сили.
Той се плъзна по седалката по-близо до мен. Не беше непременно подобрение на ситуацията.
— Твой съм, когато ме поискаш.
— Нима приближаването толкова близо до смъртта е твоята представа за секс?
— Стига да боли — отвърна ми той.
Рони ни изгледа с разширени очи.
— Ще трябва да ми разкажеш как си прекарала вечерта.
— Не искаш да знаеш.
— Защо сме тук? — повтори въпроса си Рейна.
Нямаше да си позволи да се разсее заради г-н Кожения. Браво на нея. Лошо за мен. Погледът й бе напрегнат, сякаш лицето ми бе най-важното нещо на света.
Това ли харесваше у нея Маркус? Много мъже се чувстват поласкани от съсредоточеното внимание. Но пък нима всички не сме така?
— Рони?
Тя извади фотографиите от чантата си. Бяха от типа снимки, които не се нуждаят от обяснение. Джордж беше оставил завесите вдигнати, доста невнимателно от негова страна.
Габриел се сви обратно на седалката и започна да прехвърля снимките с широка усмивка на лице. Стигна до един определен кадър и се разсмя.
— Много впечатляващо.
Реакцията на Рейна беше доста по-различна. Не се забавляваше. Беше ядосана.
— Доведохте ни, за да го накажем, че изневерява на Пеги?
— Не точно — казах аз. — Смятаме, че е отговорен за изчезването й. Ако е отговорен за едно изчезване, може да е отговорен и за повече.
Рейна ме погледна. Беше все така съсредоточена, но сега трябваше да се преборя с желанието да потръпна. Яростта и беше чиста и проста. Джордж беше наранил член на глутницата. Щеше да си плати за това. В погледа й нямаше несигурност, само ярост.
— Нека двете с Рони да говорим. Вие двамата сте тук, за да го сплашите, ако има нужда.
— Ако съществува и най-малкият шанс да държи Джейсън, нямаме време да действаме потайно — обади се Рейна.
Бях съгласна с нея, но не го казах на глас.
— Ние говорим, вие стоите отзад и изглеждате зловещо. Освен, ако не ви помолим за друго. Ясно ли е?
— Тук съм, защото Ричард ме помоли — каза Рейна. Той е алфа мъжкар. Подчинявам се на заповедите му.
— Някак си не мога да си те представя да се подчиняваш на каквито и да било заповеди — коментирах аз.
Тя ми хвърли доста гадна усмивка.
— Подчинявам се на заповедите, на които искам да се подчиня.
Това го вярвах. Посочих с пръст към Габриел.
— Кой повика него?
— Аз го избрах. Габриел е много добър в сплашването.
Беше едър, облечен в кожи, обкован с метал и имаше остри стърчащи зъби. Да, бих казала, че това изглежда заплашително.
— Искам думата ти, че ще стоите назад и няма да се месите, освен ако нямаме нужда от вас.
— Ричард каза, че трябва да ти се подчиняваме така, както се подчиняваме на него — отвърна Рейна.
— Страхотно и понеже се подчиняваш на Ричард, когато ти изнася, това какво означава?
Рейна се разсмя. В смеха се долавяше твърда, остра нотка. От типа, който кара човек да си представя луди учени и хора, държани твърде дълго в изолация.
— Докато вършиш добра работа, ще те оставя да се оправяш сама, Анита Блейк. Но Джейсън е член на моята глутница. Няма да позволя твоята гнусливост да го изложи на опасност.
Това започваше да ми харесва все по-малко.
— Не съм гнуслива.
Тя се усмихна.
— Така е. Моите извинения.
— Ти не си вълк — коментирах аз. — Какво печелиш от цялата работа?
Габриел се усмихна, демонстрирайки остри, щръкнали зъби. Все още премяташе снимките.
— Маркус и Ричард ще ми дължат услуга. Цялата проклета глутница ще ми е задължена.
Кимнах. Това беше мотив, който можех да приема.
— Върни снимките на Рони. Без остроумни забележки, просто й ги дай.
Той се нацупи с издадена напред долна устна. Щеше да има по-добър ефект, ако не бяха зъбите. Но все пак върна снимките. Върховете на пръстите му погалиха ръката и, задържаха се малко, но не каза нищо. Това бях поискала. Всички превръщачи ли разбираха нещата толкова буквално?
Странните му очи се взираха в мен. Внезапно си спомних къде ги бях виждала. Зад маска в един филм, който предпочитах да не бях гледала. Габриел беше другият мъж в снъф-филма. Не бях спала достатъчно, за да успея да скрия шока си. Почувствах как изражението ми се променя и не можах да го спра.