Той се здрависа с Рони и ни въведе вътре. Застанахме в малко преддверие. От едната страна имаше гардероб, а на стената срещу него огледало с ниска масичка. На масата имаше ваза, пълна с изкуствени жълти цветя. Стените бяха боядисани в светложълто и пасваха на цветята.
— Може ли да взема палтата ви?
Ако беше убиец, значи беше най-учтивият убиец, когото бях срещала.
— Не, благодаря, ще ги задържим.
— Пеги винаги ми правеше забележка, ако не поискам палтата на хората. „Джордж, да не си расъл в гората, питай ги дали можеш да вземеш палтата им.“ — Имитацията звучеше точно.
Влязохме във всекидневната. Там имаше светложълти тапети със съвсем малки кафяви цветя. Кушетката, диванът за двама, креслото с падащата облегалка, всички мебели бяха в светложълто, почти бяло. Имаше още изкуствени цветя на масата от светло дърво. Жълти.
Картините по стените, джунджурийките по лавиците, даже килимите по пода бяха жълти. Все едно се намирахме в капка лимонов сок.
Или е било изписано на лицето ми, или Джордж бе свикнал с подобни реакции.
— Жълтото беше любимият цвят на Пеги.
— Беше?
— Имам предвид, е. О, Боже! — Строполи се на бледожълтата кушетка с лице, скрито в дланите на големите си ръце. Той беше единственото нещо в стаята, което не пасваше на жълтите дантелени завеси. — Толкова е ужасно да се чудиш.
Погледна към нас. В очите му блестяха сълзи. Беше представление, достойно за „Оскар“.
— Госпожица Симс каза, че има новини за Пеги. Открихте ли я? Добре ли е?
Очите му бяха толкова искрени, че чак болеше да ги гледаш. Все още не можех да кажа дали лъже. Ако не бях видяла снимките му с друга жена, нямаше да мога да повярвам. Естествено, изневярата не беше убийство. Можеше да е виновен за едното и невинен за другото. Сигурно.
Рони седна на кушетката колкото се може по-далече от него, но все пак на достатъчно дружелюбно разстояние. Беше по-задушевна, отколкото исках да съм с копелето. Ако въобще успея да се омъжа и съпругът ми ми изневерява, няма аз да съм изчезналата.
— Моля, седнете, госпожице Блейк. Съжалявам, не се представям като особено добър домакин.
Разположих се на ръба на креслото с падаща облегалка.
— Мислех, че работите в строителството, г-н Смиц. Каква е историята с престилката?
— Бащата на Пеги не може да се справя сам с магазина. Прехвърли й го преди години. Може да се наложи да напусна строителството. Но знаете ли, той е част от семейството. Не мога да го зарежа в беда. Пеги вършеше по-голямата част от работата. Тате е почти на 92. Просто не може да се справя с всичко.
— Вие ли наследявате месарницата? — попитах аз. Автоматично превключихме на доброто ченге и лошото ченге. Познайте кое бях аз. Той примигна насреща ми.
— Ами да. Предполагам.
Този път не попита дали тя е добре. Просто ме гледаше с одухотворените си очи.
— Обичате ли жена си?
— Да, разбира се. Що за въпрос е това? — Вече изглеждаше по-малко тъжен и повече ядосан.
— Рони — казах аз тихо.
Тя извади снимките от чантата си и му ги подаде. Първата снимка показваше как прегръща тъмнокоса жена. Пеги Смиц беше блондинка.
Лицето му смени цвета си. Не толкова към червено, колкото към лилаво. Той хвърли снимките на масата, без да разглежда останалите. Те се разпиляха и разкриха образи на него и жената в различни степени на разсъблеченост, как се целуваха, награбваха, как почти го правеха изправени.
От червено лицето му стана лилаво. Очите му се изцъклиха. Изправи се, а дъхът му излизаше на пресекулки.
— Какво, по дяволите, е това?
— Мисля, че снимките са красноречиви — отвърнах аз.
— Наех ви, за да откриете жена ми, не да ме шпионирате. — Той се обърна към Рони и се извиси над нея. Големите му ръце оформиха още по-големи юмруци. Мускулите му изпъкнаха, вените се откроиха като червеи.
Рони се изправи, използвайки ръста си от метър и седемдесет и пет в своя полза. Беше спокойна. Ако се притесняваше, че се изправя срещу мъж, който я превъзхождаше с 45 килограма, не й личеше.
— Къде е Пеги, Джордж?
Той погледна първо към мен, а после пак към Рони. Вдигна ръка, сякаш щеше да я удари.
— Къде скри тялото?
Завъртя се светкавично към мен. Аз просто си седях и го гледах. Щеше да му се наложи да заобиколи или да мине през масата за кафе, за да стигне до мен. Бях доста сигурна, че мога да се измъкна. Или да извадя оръжие. Или да го изхвърля през прозорец. Последното ми звучеше все по-добре и по-добре.
— Напуснете къщата ми.
Рони отстъпи назад, така че да е извън обсега му. Той стоеше като лилава планина и се олюляваше между нас.
— Напуснете къщата ми.
— Не можем да го направим, Джордж. Знаем, че си я убил. — Може би „знаем“ беше твърде силна дума, но „почти сме сигурни, че си я убил“ не звучи по правилния начин. — Освен ако наистина не смяташ да размахаш юмруци, мисля да поседя, Джорджи-бой.