— Жалко — отвърна Рейна.
Наистина беше жалко. Някой беше убил осем, не, седем превръщани. Осмата беше Пеги Смиц. Убиецът и беше на килима с разкъсан дюкян. Кой ги беше убил и защо? Защо някой ще иска седем ликантропа? Нещо ми прещрака. Нагата беше одран жив. Ако вместо това беше ликантроп, някоя вещица би могла да използва кожата, за да се превърне в змия. Това беше начин да станеш превръщач с всички предимства, но без недостатъците. Така луната не те контролираше.
— Анита, какво има? — попита Рони.
— Трябва да ида до болницата и да разговарям с някого.
— Защо? — Само един поглед беше достатъчен, за да накара Рони да зареже темата. — Добре, ще се обадя на ченгетата. Но аз карах.
— Проклятие.
Погледнах през прозореца и мярнах кола, преминаваща по улицата. Беше зелена мазда. Познавах я.
— Може и да си намеря превоз. — Отворих вратата и тръгнах по тротоара, махайки с ръка. Колата намали, след което паркира до колата на Рони.
Прозорецът се отвори с едно натискане на копчето. Едуард седеше зад волана с чифт тъмни очила, скриващи очите му.
— Следвам Рейна от дни. Как ме забеляза?
— Просто късмет.
Той се ухили.
— Не чак толкова прост.
— Нужен ми е превоз.
— Ами Рейна и нейният малък кожен приятел?
Хрумна ми да му кажа, че Габриел е другият участник в снъф-филма, но ако го направех сега, щеше да иде и да го убие. Или поне нямаше да иска да ме откара до болницата. Какво да се прави, приоритети.
— Можем или да ги закараме у тях, или да ги оставим да си хванат такси.
— Такси — отвърна той.
— И аз предпочитам така.
Едуард повъртя из квартала, за да ме изчака. Рейна и Габриел бяха склонени да си повикат такси, което да ги вземе пред друга къща. Не искаха да разговарят с полицията. Представете си. Джордж Смиц се свести и Рейна го убеди да си признае пред полицията, когато последната пристигнеше. Аз се извиних на Рони, че я зарязвам и тръгнах надолу по улицата, за да се срещна с Едуард. Потеглихме към болницата, за да разговарям с нагата, с надеждата, че е дошъл в съзнание.
Глава 35
Пред стаята на нагата имаше униформен полицай. Едуард остана в колата. Все пак полицията го издирваше. Едно от лошите неща при работата с Едуард и ченгетата е, че не можеш непременно да работиш с тях едновременно.
Полицаят пред вратата беше дребна жена с руса конска опашка. Край вратата имаше стол, но тя стоеше изправена с ръка на дръжката на пистолета. Светлите й очи се присвиха подозрително към мен.
Кимна ми рязко.
— Вие ли сте Анита Блейк?
— Аха.
— Имате ли някакъв документ за самоличност? Каза го много кораво, без майтап.
Вероятно беше новобранка. Само новобранците имаха толкова строго поведение. По-старите ченгета щяха да поискат документи, но нямаше да се опитат да направят гласа си по-нисък.
Показах й пластмасовата си идентификационна значка. Онази, която закачах на ризата си, когато преминавах полицейски ограждения. Не беше полицейска значка, но бе най-доброто, с което разполагах.
Взе я в ръце и дълго време я гледа. Преборих се с желанието да попитам дали после няма да я изследва. Никога не помага, ако ядосате полицията. Особено заради разни незначителни неща.
Най-сетне ми я върна. Очите и бяха сини и студени като зимното небе. Много корава. Вероятно упражняваше този поглед всяка сутрин пред огледалото.
— Никой не може да разпитва мъжа без присъствието на полицията. Когато позвънихте с молба да разговаряте с него, се свързах със сержант Стор. Пътува насам.
— Колко дълго ще трябва да чакам?
— Не знам.
— Вижте, има изчезнал човек, всяко забавяне може да му струва живота.
Най-сетне привлякох вниманието й.
— Сержант Стор не спомена нищо за изчезнал човек.
Мамка му. Бях забравила, че ченгетата не знаят за липсващите върколаци.
— Предполагам, че няма да се вържете на „времето е от изключително значение“. Какво ще кажете за „заложени са животи“?
От твърд погледът й стана отегчен. Беше впечатлена.
— Сержант Стор беше съвсем ясен. Иска да присъства, докато разпитвате мъжа.
— Сигурна ли сте, че сте разговаряли със сержант Стор, а не с детектив Зербовски?
Щеше да е типично за Зербовски да ми създаде пречки само за да ме ядоса.
— Знам с кого разговарях, госпожице Блейк.
— Не исках да намекна, че не сте знаели, полицай. Просто споменах, че Зербовски може да се е объркал относно това какъв достъп ми е разрешен до… свидетеля.
— Разговарях със сержанта и знам какво ми каза. Няма да влизате, докато не пристигне. Такива са заповедите.
Тръгнах да казвам нещо неприятно, но се спрях. Полицай Кирлин беше права. Имаше своите заповеди и нямаше да отстъпи от тях.