Погледнах към табелката с името й.
— Добре, полицай Кирлин. Ще изчакам зад ъгъла в чакалнята.
Обърнах се и се отдалечих, преди да изрека нещо не толкова приятно. Искаше ми се да си пробия път към стаята, използвайки чина си. Но нямах чин. Това беше един от онези случаи, в които насила ми се припомняше, че съм цивилна. Не ми харесваше да ми го припомнят.
Седнах на многоцветната кушетка, зад която се намираше повдигната площ с истински растения. Високата до гърдите част с растенията създаваше илюзията за стени, разделящи чакалнята на три псевдостаи. Илюзия за уединеност, ако ви е нужна. Високо на стената беше закачен телевизор. Никой не си бе направил труда да го включи. В болницата беше тихо. Единственият шум идваше от климатика.
Мразех да чакам. Джейсън беше изчезнал. Нима беше мъртъв? Ако беше жив, колко още щеше да е в това състояние? Колко дълго Долф щеше да ме накара да чакам?
Долф се появи зад ъгъла. Добър човек, изобщо не ме накара да го чакам.
Изправих се.
— Полицай Кирлин каза, че си споменала изчезнал човек. Криеш ли нещо от мен?
— Да, но не по собствен избор. Имам клиент, който не иска да иде в полицията. Опитах се да го убедя, но… — Свих рамене. — Само защото аз съм права, а те грешат, не означава, че мога да издам тайните им без първо да се посъветвам с тях.
— Няма такова нещо като тайна между клиент и съживител, Анита. Ако поискам информацията, си задължена от закона да ми я предоставиш.
Не бях спала достатъчно, че да се справя с това.
— Или какво?
Той се намръщи.
— Или ще те вкарам в затвора за възпрепятстване на правосъдието.
— Добре, да вървим — казах аз.
— Не ме принуждавай, Анита.
— Виж, Долф, ще ти кажа всичко, което знам, когато получа позволение. Може да ти го кажа въпреки това, защото се държат като глупаци, но няма да го направя, защото си ме принудил.
Той си пое въздух през носа и го издиша бавно.
— Добре, да вървим да разговаряме със свидетеля ни.
Оцених факта, че нагата все още е „нашият“ свидетел.
— Да, да вървим.
Долф ме изведе от чакалнята. Вървяхме мълчаливо по коридора, застанали един до друг. Но мълчанието бе приятелско. Нямаше нужда да го изпълваме с празни приказки или обвинения.
Лекар с бяла престилка и стетоскоп, преметнат през раменете като малка боа, ни отвори вратата. Полицай Кирлин беше на поста си, все така бдителна. Хвърли ми най-добрия си, твърд като стомана поглед. Нуждаеше се от упражняване. Но когато си дребна, руса жена, че и ченге, трябва поне да се опитваш да изглеждаш корава.
— Може да говори съвсем за кратко. Цяло чудо е, че е жив, камо ли че говори. Ще наблюдавам задаването на въпросите. Ако се развълнува, ще спра интервюто.
— Нямам проблем с това, д-р Уилбърн, той е жертва и свидетел, а не заподозрян.
Докторът не изглеждаше напълно убеден, но пристъпи в стаята и задържа вратата за нас.
Долф се извисяваше зад мен. Беше като непоклатима сила зад гърба ми. Разбирах защо докторът смяташе, че можем да сплашим свидетеля. Долф не може да изглежда безвреден, даже и да се опитваше, така че въобще не си направи труда.
Нагата лежеше на леглото, целия опасан с жици и системи. Кожата му израстваше отново. Човек можеше да види как се разпростира на сурови, оголени парчета, но поне растеше наново. Все още изглеждаше, сякаш е бил сварен жив, но имаше подобрение.
Обърна очите си към нас. Премести главата си много бавно, за да ни вижда по-добре.
— Г-н Джавад, помните сержант Стор. Той е довел някого, за да разговаря с вас.
— Жената… — каза нагата. Гласът му бе нисък и звучеше изпълнен с болка. Преглътна внимателно и се опита отново. — Жената от реката.
Пристъпих напред.
— Да, бях при реката.
— Помогнахте ми.
— Опитах се.
Долф пристъпи напред.
— Г-н Джавад, можете ли да ни кажете кой ви причини това?
— Вещици.
— „Вещици“ ли казахте? — попита Долф.
— Да.
Долф ме изгледа. Не беше нужно да моли. Това беше моята област.
— Джавад, разпозна ли вещиците? Някакви имена?
Той преглътна отново на сухо.
— Не.
— Къде ти причиниха това?
Той затвори очи.
— Знаеш ли къде се намираше, когато те… одраха?
— Упоиха ме.
— Кой те упои?
— Жена… очи.
— Какво за очите й?
— Океан. — Трябваше да се наведа напред, за да чуя последното. Гласът му изчезваше. Внезапно отвори очите си широко.
— Очи, океан. — Издаде нисък гърлен звук, сякаш преглъщаше писъци.
Лекарят пристъпи напред. Провери пулса му, докосвайки го колкото се може по-нежно. Дори това го накара да се гърчи от болка.
Натисна някакъв бутон край леглото.