— Време е за лекарството на г-н Джавад. Донесете го.
— Не — каза Джавад. Сграбчи ме за ръката. Ахна, но продължи да ме държи. Усещах кожата му като топло, сурово месо. — Не пръв.
— Не пръв? Не разбирам.
— Други.
— Правили са го на други?
— Да. Спри ги.
— Ще ги спра. Обещавам.
Отпусна се обратно на леглото, но не можеше да стои неподвижно. Болеше го твърде много. Всяко движение беше болезнено, но той не можеше да стои неподвижен от болка.
В стаята се появи сестра с розова престилка и спринцовка в ръка. Постави иглата в абоката му. Няколко мига по-късно дишането му се успокои. Очите му потрепериха и се затвориха. Сънят дойде и нещо в гърдите ми се отпусна. Толкова много болка бе трудна за понасяне, дори и ако само гледаш.
— Ще се събуди и ще се наложи да го приспим отново. Никога не съм виждал някой, който се лекува толкова бързо. Но само защото може да излекува нараняванията си не означава, че не го боли.
Долф ме дръпна настрани.
— Какво беше това за очите и другите?
— Не знам. — Полуистина. Нямах представа какво означава коментарът за очите, но подозирах, че другите са липсващите превръщачи.
В стаята влезе Зербовски. Направи знак на Долф и двамата излязоха в коридора. Сестрата и лекарят се суетяха около нагата. Никой не ме бе поканил да изляза в коридора, но така бе справедливо. Аз не споделях с тях, така че защо те да споделят с мен.
Вратата се отвори и Долф ми направи знак да изляза. Направих го. Полицай Кирлин не беше на поста си. Вероятно й бяха казали да се махне за малко.
— Не можем да намерим никакъв случай с изчезнали хора, който да върви с твоето име — каза Долф.
— Накарал си Зербовски да ме провери?
Долф просто ме изгледа. Очите му бяха станали студени и далечни — очи на ченге.
— С изключение на Доминга Салвадор — обади се Зербовски.
— Анита каза, че не знае какво се е случило с госпожа Салвадор — отвърна му Долф.
Все още ме гледаше с коравия си поглед. Справяше се доста по-добре от полицай Кирлин.
Преборих се с желанието да помръдна неспокойно. Доминга Салвадор беше мъртва. Знаех го, защото бях видяла как се случва. Бях дръпнала спусъка, казано метафорично. Долф подозираше, че имам нещо общо с изчезването й, но не можеше да го докаже, а приживе тя беше много зла жена. Ако я бяха осъдили за всичко, което подозираха, че е извършила, щеше да получи моментално смъртна присъда. Законът не харесва вещиците кой знае колко повече от вампирите. Бях използвала зомби, за да я убия. Това бе достатъчно, за да ми осигури пътуване до електрическия стол.
Пейджърът ми избръмча. Спасена от звънеца. Проверих номера, не ми беше познат, но нямаше нужда да го огласявам.
— Спешен случай. Налага се да намеря телефон. Измъкнах се, преди Долф да успее да каже още нещо. Изглеждаше ми по-безопасния вариант.
Позволиха ми да използвам телефона на сестрите. Мило от тяхна страна. Ричард вдигна при първото позвъняване.
— Анита?
— Да, какво има?
— В училището съм. Луи така и не се появи за сутрешните часове. — Сниши гласа си толкова, че ми се наложи почти да намуша ухото си в слушалката, че да го чувам. — Тази вечер е пълнолуние. Не би пропуснал часовете. Това предизвиква подозрения.
— Защо ми се обаждаш?
— Каза, че ще се среща с твоята приятелка, писателката Елвира нещо си.
— Елвира Дрю? — Докато изричах името, си представих лицето и. Синьо-зелените й очи с цвят на океанска вода. Мамка му.
— Така мисля.
— Кога се предполагаше да се срещнат?
— Тази сутрин.
— Отиде ли на срещата?
— Не знам. На работа съм. Все още не съм минавал покрай тях.
— Страхуваш се, че му се е случило нещо, нали?
— Да.
— Не съм уреждала срещата лично. Ще се обадя в работата и ще разбера кой го е направил. На този номер ли ще отговаряш?
— Трябва да се връщам в час. Но ще съм на линия веднага щом мога.
— Добре. Ще ти се обадя, когато разбера нещо.
— Трябва да тръгвам — каза той.
— Чакай, мисля, че знам какво е станало с липсващите превръщачи.
— Какво!
— Става дума за текущо полицейско разследване. Не мога да говоря за него, но ако мога да кажа на полицията за тях, може да успеем да открием Луи и Джейсън по-бързо.
— Маркус ти е казал да мълчиш?
— Да.
Замълча за около минута.
— Кажи им. Ще поема отговорността.
— Чудесно. Пак ще се чуем. — Затворих телефона. Едва след като чух сигнала „свободно“ осъзнах, че не бях казала, че го обичам. О, да му се не види.
Обадих се в офиса. Вдигна Мери. Не изчаках да довърши поздрава си.
— Свържи ме с Бърт.
— Добре ли си?
— Просто го направи.
Не почна да спори. Добра жена.