— Анита, дано да е важно. В момента съм с клиент.
— Днес да си разговарял с някого за намирането на плъхолак?
— В интерес на истината, да.
Стомахът ме заболя.
— Къде и кога е уговорката за срещата?
— Тази сутрин, около шест. Г-н Фейн искаше да се състои, преди да отиде на работа.
— Къде?
— В къщата й.
— Дай ми адреса.
— Какъв е проблемът?
— Мисля, че Елвира Дрю може да го е подмамила, за да бъде убит.
— Шегуваш се, нали?
— Адресът, Бърт.
Даде ми го.
— Може и да не дойда на работа тази вечер.
— Анита…
— Зарежи, Бърт. Ако го убият, вината ще е наша.
— Добре, добре. Прави, каквото трябва.
Затворих. За пръв път Бърт отстъпваше. Ако не знаех, че в главата му се въртят видения на съдебни искове, щях да съм по-впечатлена.
Върнах се при малката ни групичка. Всички мълчаха.
— Седем превръщачи са били отвлечени в този район.
— За какво говориш? — попита Долф.
Поклатих глава.
— Просто слушай. — Разказах му всичко за изчезванията. Завърших с думите: — Сега са изчезнали още двама. Мисля, че който и да е одрал нагата, е смятал, че е ликантроп. Възможно е да вземеш с магия кожата на превръщач и да я използваш, за да се превръщаш. Получаваш всички предимства, по-голяма сила, скорост и прочее… И не си свързан с луната.
— Защо не е проработило с нагата? — попита Зербовски.
— Той е безсмъртен. Превръщачът трябва да умре в края на магията.
— Знаем защо. А сега, къде, по дяволите, са те? — попита Долф.
— Имам адрес — отвърнах аз.
— Как?
— Ще обясня по пътя. Магията не работи, докато не се стъмни, но не можем да поемем риска да се надяваме, че ще ги държат живи. Би трябвало да са се притеснили, че нагата се е излекувал достатъчно, за да проговори.
— След като го видях снощи, не бих се притеснявал — обади се Зербовски.
— Ти не си вещица — отвърнах му аз.
Тръгнахме. Щях да се радвам, ако Едуард ми пази гърба. Ако наистина откриехме вещици ренегати и няколко превръщачи в нощта на пълнолунието, присъствието му не би било лоша идея. Но не можех да измисля как да наглася нещата. Долф и Зербовски не бяха небрежни, но бяха ченгета. Не им се разрешаваше да стрелят по хората, без да им дадат всяка възможност да се предадат. Елвира Дрю беше одрала нага. Не бях сигурна, че искам да й давам подобна възможност. Не бях сигурна, че можехме да го преживеем.
Къщата на Елвира Дрю беше тясна двуетажна сграда, отделена от пътя от гъста редица храсти и дървета. Човек даже не можеше да види двора, преди да отбие по алеята. Около парцела се простираха дървета, сякаш някой бе поставил къщата и бе забравил да съобщи за това.
Една патрулна кола ни следваше по чакълестата алея. Долф паркира зад ослепително зелен „Гранд Ам“. Колата пасваше на очите й.
В двора имаше табела „Дава се под наем“. Втора лежеше край нея в очакване да бъде забита в земята. Вероятно щеше да е някъде край пътя.
В колата имаше две чанти за дрехи. Задната седалка беше натъпкана с кутии. Подготвяше се бързо бягство.
Глава 36
— Ако е убиец, защо ти е дала истинския си адрес? — попита Зербовски.
— Проверяваме клиентите си. Трябва да имат жилище или някакъв начин да докажат кои са. Искаме повече документи за самоличност и от банка.
— Защо?
— Защото от време на време се появява някой луд. Или пък репортер от таблоид. Трябва да знаем с кого си имаме работа. Мога да се обзаложа, че е пробвала да плати в брой без документ за самоличност и когато е била помолена за три вида, въобще не е била подготвена.
Долф ни поведе по пътя към вратата. Последвахме го като добри войници. Полицай Кирлин бе една от униформените. Партньорът й беше по-възрастен мъж с посивяваща коса и малко кръгло коремче. Можех да се обзаложа, че не се тресе като купа с желе. На лицето му бе изписано кисело изражение, което подсказваше, че е видял всичко на този свят и то не му е харесало.
Долф почука на вратата. Последва тишина. Почука по-силно. Вратата потрепери. Отвори Елвира. Беше облечена в разкошна зелена роба, пристегната на кръста. Гримът й бе все така перфектен. Цветът на маникюра й бе в тон с робата. Дългата й руса коса бе пристегната назад с шалче, което бе с една идея по синьо-зелено от робата. Очите й блестяха със същия цвят.
— Очи като океан — промърмори Долф.
— Извинете, за какво е всичко това?
— Може ли да влезем, госпожо Дрю?
— Защо?
Нямаше време да извадим заповед. Долф даже не бе сигурен, че бихме могли да получим на базата на нещата, с които разполагахме. Цветът на нечии очи не беше точно доказателство.
Може да се каже, че надникнах иззад Долф: