Кожата ми все още щипеше от нещото на ключалката. Само ръката на парапета ме поддържаше изправена.
— Ти ли направи магията на вратата?
— Да.
— Добра си.
— Явно не достатъчно. А сега, наистина настоявам да се качите по стълбите и да напуснете собствеността ми.
От мрака долетя ниско ръмжене. Не звучеше като плъх и определено не звучеше като човек.
— Излез, излез където и да си — казах аз.
Ръмженето стана по-силно и по-близко. Нещо голямо и космато се стрелна през бледите снопове светлина. Един поглед ми беше достатъчен. Винаги можех да кажа, че съм го сметнала за Луи. Облегнах се на парапета и изкрещях. Изкрещях за помощ с цялата сила, която успях да събера.
Елвира хвърли поглед зад гърба си. Чух далечните викове на полицията, нахлуваща през входната врата.
— Проклета да си.
— Думите не струват — отвърнах аз.
— Ще бъдат повече от думи веднага щом ми остане време.
— Разкарай се.
Тя се затича към къщата, а не извън нея. Нима бях сгрешила? Възможно ли е Луи да е бил вътре през цялото време, а аз да се намирах насаме с друг косматко? Дали беше Джейсън?
— Джейсън?
Нещо се качи по стълбите и надникна към слабата светлина. Беше куче. Голямо, космато куче от смесена порода с размерите на пони, но не беше превръщач.
— Проклятие.
Отново изръмжа към мен. Изправих се и започнах да отстъпвам по стълбите. Не исках да го наранявам, ако не се налагаше. Къде беше Долф? Досега трябваше да е дошъл.
Кучето ми позволи да отстъпя. Очевидно трябваше да пази само мазето. Това ме устройваше.
— Добро кученце.
Забавих, докато успея да докосна счупената врата. Затръшнах я, задържайки бравата. Кучето се удари с грохот в нея. Собственото му тегло я държеше затворена.
Бавно отворих задната врата. Кухнята беше дълга, тясна и бяла. От другата част на къщата долитаха гласове. Ниско ръмжене изпълваше къщата. Звукът накара космите по врата ми да настръхнат.
— Не е нужно никой да бъде наранен — прозвуча гласът на Долф.
— Точно така — отвърна Елвира. — Напуснете веднага и никой няма да пострада.
— Не можем да го направим.
Коридор, състоящ се от една стена и стълбище, водеше извън кухнята към всекидневната и гласовете. Проверих стълбището, беше празно. Продължих да вървя, приближавайки се към гласовете. Ръмженето прозвуча отново, по-близо.
Долф изкрещя:
— Анита, домъкни си задника тук!
Накара ме да подскоча. Нямаше как да ме е видял все още. Входът към всекидневната представляваше отворен портал. Клекнах и надникнах покрай стената. Елвира стоеше с лице към тях, а до нея имаше вълк с размерите на пони. Ако човек само му хвърлеше поглед, можеше да го обърка с голямото куче. Беше добро прикритие. Съседите го виждат и си мислят, че е куче.
Другият беше леопард. Черен леопард, който засрамваше всяко коте за Хелоуин. Беше притиснал Зербовски в един ъгъл. Гладкият му космат гръб стигаше до кръста му. Огромен като адска котка. Исусе.
Защо не бяха стреляли? Полицията имаше право да използва оръжие при самозащита.
— Ти Луи Фейн ли си или Джейсън? — попита Долф.
Осъзнах, че пита превръщачите. Не му бях казала какъв вид е Луи, а Джейсън беше вълк. Вълкът можеше и да е Джейсън. Макар че нямах идея защо би помагал на Елвира. Може би не ми трябваше да зная.
Изправих се и излязох иззад ъгъла. Може би движението беше твърде рязко. Може би котката тъкмо бе изгубила търпение. Леопардът се хвърли към Зербовски. Пистолетът му изгърмя.
Вълкът се обърна към мен. Всичко тръгна на забавен каданс. Имах цяла вечност да се прицеля и да стрелям. Всеки пистолет в стаята изгърмя. Вълкът се строполи с куршум в мозъка от моето оръжие. Не бях сигурна кой още го улучи.
Писъците на Зербовски изпълниха отекващата тишина. Леопардът беше върху него и го разкъсваше.
Долф стреля още веднъж, след това захвърли пистолета на земята и се метна напред. Сграбчи котката и тя се обърна към него, замахвайки с остри като кинжали нокти. Той изкрещя, но не отстъпи.
— Долф, дръпни се и ще го закова.
Той се опита да се отмести, но котката се метна върху него и двамата се озоваха на пода. Пристъпих напред с протегнато оръжие. Двамата представляваха търкаляща се маса. Ако улучех Долф, той щеше да е точно толкова мъртъв, колкото се канеше да го направи и леопардът.
Коленичих край тях и заврях оръжието в мекото космато тяло. Ноктите прорязаха ръката ми, но натиснах спусъка два пъти. Нещото се отпусна, потрепери и умря.
Долф примигна срещу мен. Имаше кървава резка на бузата, но беше жив. Изправих се на крака. Лявата ми ръка беше вдървена, което означаваше, че наистина е наранена. Когато вцепенението изчезнеше, исках да съм на някое място с лекари.