Зербовски лежеше по гръб. Имаше много кръв. Паднах на колене край него. Оставих браунинга на земята и затърсих пулс по врата му. Имаше, едва доловим, но имаше. Искаше ми се да се разплача от облекчение, но нямаше време. Близо до долната част на тялото му имаше черно петно кръв. Отметнах палтото му и за малко не повърнах върху него. Как ли би се изсмял на това? Проклетата котка почти го беше изкормила. Вътрешностите му се подаваха през разреза.
Опитах се да сваля якето си и да покрия раната, но лявата ръка отказваше да ми се подчини.
— Някой да ми помогне.
Никой не се отзова.
Полицай Кирлин сложи белезници на госпожа Дрю. Зелената й роба бе разтворена отпред и беше очевидно, че не носи нищо под нея. Плачеше, плачеше за падналите си другари.
— Жив ли е? — попита Долф.
— Аха.
— Повиках линейка — обади се униформеният полицай.
— Ела тук и ми помогни да спра кървенето.
Мъжът само ме изгледа някак засрамено, но нито той, нито Кирлин дойдоха да помогнат.
— Какво, по дяволите, ви става? Помогнете ми.
— Не искаме да го прихванем.
— Кое?
— Болестта — отвърна той.
Пропълзях обратно до леопарда. Дори и мъртъв, изглеждаше голям. Близо три пъти по-голям от нормална котка. Затършувах по корема му и намерих запънката. Не копче, не колан, а запънка, откъдето кожата се отлепи. Вътре имаше голо човешко тяло. Дръпнах кожата назад, така че да могат да го видят.
— Те са превръщачи, но не са ликантропи. Магия е. Не е заразно, страхлив кучи син.
— Анита, не го закачай — каза Долф.
Гласът му звучеше толкова странно, толкова далечно, че го послушах.
Мъжът свали якето си и го наметна върху Зербовски. Натисна надолу, но някак предпазливо, сякаш все още не вярваше на кръвта.
— Махни се от него. — Наведох се над палтото, използвайки тежестта на тялото си, за да задържа вътрешностите в корема му. Те мърдаха под ръката ми като нещо живо, меки и толкова топли, че чак пареха.
— Кога, по дяволите, ще осигуриш малко сребърни куршуми за отряда си? — попитах аз.
Долф почти се разсмя.
— Скоро, надявам се.
Може би аз можех да им купя няколко кутии за Коледа. Моля ти се, Господи, нека има Коледа за всички нас. Вгледах се в пребледнялото лице на Зербовски. Очилата му бяха паднали при борбата. Огледах се наоколо и не можах да ги открия. Изглеждаше ми важно да намеря очилата му. Коленичих в кръвта и се разплаках, защото не можех да открия проклетите очила.
Глава 37
Лекарите сглобяваха Зербовски. Никой не ни даваше информация какво става. Тайна. Състоянието му беше тайна. Долф също беше в болницата. Не в толкова лошо състояние, но достатъчно, че да престои поне един ден там. Зербовски не бе дошъл в съзнание, преди да го отнесат. Аз чаках. Кати, съпругата му, пристигна по някое време насред цялото чакане.
Това беше едва вторият път, в който се срещахме. Беше дребна женица с буйна тъмна коса, хваната на хлабава конска опашка. Беше прелестна и без капчица грим. Никога не разбрах как Зербовски е успял да я грабне.
Тя вървеше към мен с разширени тъмни очи. Беше сграбчила чантата си като щит, а пръстите й се забиваха дълбоко в кожата.
— Къде е той? — Гласът й беше висок и задъхан, като на малко момиченце. Винаги звучеше по този начин.
Преди да успея да кажа нещо, лекарят излезе от двукрилите врати в края на коридора. Кати го погледна. Цялата кръв се оттече от лицето й.
Изправих се и се приближих, за да застана до нея. Взираше се в приближаващия лекар, сякаш бе някакво чудовище от най-ужасяващия й кошмар. Вероятно бе по-вярно, отколкото ми се искаше.
— Вие ли сте г-жа Зербовски? — попита лекарят.
Тя кимна. Ръцете й, на местата, където стискаха чантата, бяха на петна и трепереха от напрежение.
— Съпругът ви е стабилизиран. Нещата изглеждат добре. Ще се оправи.
Все пак щеше да има Коледа.
Кати изпусна лека въздишка и краката й се подкосиха. Подхванах я и останах край нея, за да я подкрепя. Надали имаше и 40 килограма.
— Тук имаме кресло, ако можете да… — Лекарят ме изгледа и сви рамене.
Вдигнах Кати Зербовски на ръце, възстанових равновесието си и казах:
— Водете.
Оставих Кати край леглото на съпруга й. Ръката му беше стиснала нейната, сякаш знаеше, че тя е там. Може и така да беше. Люсил, съпругата на Долф, остана, за да държи нейната ръка за всеки случай. Докато се взирах в бледото лице на Зербовски, се молех да няма „за всеки случай“.
Исках да почакам, докато той се събуди, но лекарят ми каза, че вероятно ще стане чак утре. Не можех да изкарам толкова дълго без сън. Новите ми шевове изкривяваха прогорения белег с формата на кръст на лявата ми ръка. Следите от ноктите се извиваха на една страна и пропускаха за малко белязаната тъкан върху извивката на ръката ми.