На Гароуей съобщих варианта за вестниците.
— Не мога да повярвам, че дори Айкенсен би се забъркал в подобно нещо, но ще изпратя кола.
— Благодаря.
— Защо не се обади на 911? — попита Ричард.
— Щяха да се обадят на местната полиция. Можеше дори Айкенсен да поеме обаждането.
Опитвах се да се измъкна от разкъсаното си яке. Ричард ми помогна да го махна от лявата си ръка, иначе можех и въобще да не успея. Когато го свалих, осъзнах, че съм свършила якетата. За два дни бях скапала две. Сграбчих единственото останало. Беше тъмночервено, дълго и плътно. Бях го обличала два пъти. Последният път бе по Коледа. Червеното изпъкваше даже и през нощта. Ако се наложеше да се промъкна към някого, можех да го сваля.
Трябваше Ричард да ми помогне да вкарам лявото си рамо в ръкава. Все още болеше.
— Да вървим да намерим Джейсън — каза той.
Погледнах го.
— Няма да ходиш никъде освен на мястото, където ходят ликантропите по пълнолуние.
— Дори не можеш да си облечеш палтото. Как смяташ да шофираш?
Имаше право.
— Това може да те изложи на опасност.
— Аз съм възрастен върколак и тази вечер е пълнолуние. Мисля, че мога да се справя.
Погледът му беше далечен, сякаш чуваше гласове, които аз никога не бих доловила.
— Добре. Да вървим, но ще спасим Уилямс. Мисля, че превръщачите са близо до неговото жилище, но не знам къде точно.
Стоеше пред мен, облечен в дълго леко палто. Носеше бяла тениска и дънки, скъсани на едното коляно. Обувките му също бяха доста износени.
— Каква е причината за окъсаните дрехи?
— Ако се превърна, докато съм с дрехи, винаги се разкъсват. Предпазна мярка. Готова ли си?
— Аха.
— Да вървим.
У него имаше нещо различно. Някакво изчакващо напрежение, като при водата точно преди да прелее над ръба. Когато погледнах в кафявите му очи, нещо се плъзна зад тях. Вътре имаше някаква космата форма, която очакваше да изскочи на свобода.
Осъзнах какво усещах да се излъчва от него. Нетърпение. Звярът в Ричард надничаше иззад кафявите му очи и нямаше търпение да се заеме за работа.
Какво можех да кажа? Тръгнахме.
Глава 38
Едуард се беше подпрял на джипа ми с кръстосани ръце. Дъхът му излизаше под формата на пара и замъгляваше въздуха. Температурата беше спаднала чувствително с падането на мрака. Смразяващият студ се беше завърнал. Капчуците бяха замръзнали. Снегът хрущеше под обувките ни.
— Какво правиш тук, Едуард?
— Щях да се кача до апартамента ти, когато те видях да слизаш.
— Какво искаш?
— Да участвам в играта.
Изгледах го.
— Просто така. Не знаеш в какво съм замесена, но искаш да си част от него.
— Като те следвам ми се удава възможност да убивам много хора.
Тъжно, но вярно.
— Нямам време за спорове. Влизай.
Той се плъзна на задната седалка.
— Кого точно ще убием тази вечер?
Ричард запали мотора. Аз си сложих колана.
— Да видим. Имаме ченге-ренегат и неизвестният, който стои зад отвличането на седем превръщачи.
— Значи не са вещиците?
— Не и за всички случаи.
— Как мислиш, ще имам ли възможност да убия някой ликантроп? — Мисля, че дразнеше Ричард.
Той не се обиди.
— Обмислях кой би могъл да ги отвлече без борба. Трябва да е някой, на когото са имали доверие.
— На кого биха вярвали? — попитах аз.
— На някой от нас.
— Уха — обади се Едуард, — в тазвечершното меню има ликантроп.
Ричард не го поправи. Ако за него нямаше проблем, значи и за мен нямаше.
Глава 39
Уилямс лежеше сгърчен на една страна. Беше прострелян в сърцето от близко разстояние. Два изстрела. Толкова по въпроса с доктората.
Едната му ръка бе стиснала Магнум 357. Бях готова да се обзаложа, че по пръстите му щеше да има барутни изгаряния, сякаш наистина сам е натискал спусъка.
Заместник Холмс и партньорът й, чието име не можех да си спомня, лежаха мъртви в снега. Магнумът беше отнесъл по-голямата част от гръдния й кош. Подобните й на фея черти бяха отпуснати и въобще не толкова привлекателни. С вперени в небето очи не изглеждаше, сякаш е заспала. Просто изглеждаше мъртва.
По-голямата част от лицето на партньора й липсваше. Беше се строполил в снега, а кръвта и мозъкът му разтапяха замръзналия сняг. Все още стискаше пистолета си в ръка.
Холмс също бе извадила оръжието си. Не че й беше помогнало особено. Съмнявах се, че те са застреляли Уилямс, но бях готова да заложа месечната си заплата, че е бил използван някой от техните пистолети. Коленичих в снега и промърморих:
— Мамка му.
Ричард застана до Уилямс. Взираше се в него, сякаш, за да го запомни.