— Добра идея, но къщата на Каспар е малко по-нагоре в планината.
— Какво искаш да кажеш?
— Каспар живее малко по-нагоре по пътя.
— Чудесно, да вървим.
— Ще трябва да ни оставиш с Джейсън там горе.
— Защо?
— Мога да се погрижа да не нарани никого, но той трябва да ловува. Ще го изведа там. В горите има елени.
Погледнах го. Все още беше Ричард. Все още бе моят любим, но… Очите му бяха с цвета на светъл кехлибар, изглеждаха впечатляващо върху тъмното му лице.
— Няма да се промениш, докато сме в колата, нали? — попитах аз.
— Не. Никога не бих те поставил в опасност. Имам пълен контрол над звяра в мен. Това означава да си алфа вълк.
— Не се притеснявах, че ще бъда изядена — отвърнах му аз. — Просто не исках да изцапаш новите ми седалки с боклуците при превръщането.
Той ми отправи една усмивка. Щеше да е много по-успокоителна, ако зъбите му не бяха малко по-заострени от обичайното.
Исусе Христе!
Глава 40
Къщата на Каспар Гундерсон беше изградена от камък или поне бе облицована с него. Светли късове гранит оформяха стените. Первазът беше бял, дъските по покрива й светлосиви. Вратата също беше бяла. Беше чисто, спретнато и въпреки това успяваше да изглежда недодялано. Намираше се насред сечище на върха на планината. Пътят свършваше пред къщата му. Имаше място, където да обърнеш колата, но пътят не продължаваше по-нататък.
Ричард позвъни на вратата. Каспар отвори. Изглеждаше много облекчен да ни види.
— Ричард, благодаря на Бога. Засега успява да стои човешка форма, но не мисля, че ще издържи много дълго — каза той и задържа вратата отворена за нас.
Влязохме и открихме двама странни мъже, седнали във всекидневната му. Този вляво беше нисък, тъмен имаше очила с телени рамки. Другият беше по-висок, рус, с рижава брада. Те бяха единствените, които не пасваха на декора. Цялата стая беше бяла — килимът, кушетката, двата стола, стените. Беше като да стоиш в средата на фунийка с ванилов сладолед. Имаше същата кушетка като моята. Нуждаех се от нови мебели.
— Кои са тези? — попита Ричард. — Не са от нашите.
— Би могло да се каже. — Гласът принадлежеше на Тайтъс. Стоеше в рамката на кухненската врата с пистолет в ръка. — Никой да не мърда. — Южняшкият му акцент беше тежък като царевична пита.
Айкенсен излезе от врата, водеща към останалата част на къщата. В ръката си държеше друг голям магнум.
— Да не си ги купуваш с кашони? — попитах аз.
— Хареса ми заплахата ти по телефона. Възбуди ме.
Пристъпих напред несъзнателно.
— Моля те — каза Айкенсен.
Беше насочил големия пистолет към гърдите ми. Тайтъс държеше Ричард на мушка. Мъжете на столовете също бяха извадили оръжия. Една голяма весела група.
Едуард стоеше съвсем неподвижен зад мен. Почти можех да почувствам как преценява шансовете си. Зад гърба ни се чу звук от зареждане на пушка. Всички подскочихме, дори и той. Зад нас на вратата-стоеше още един мъж. Имаше тъмносива коса, която бе започнала да оплешивява. Пушката в ръцете му бе насочена към главата на Едуард. Нямаше да остане достатъчно, че да го съберем в торбичка.
— Всички да вдигнат ръце.
Направихме го. Какво друго ни оставаше?
— Сплетете пръсти над главите си — каза Тайтъс.
Двамата с Едуард го направихме по същия начин, по който го бяхме правили и преди. Ричард беше по-бавен.
— Веднага, вълчо, или ще те отстрелям на място, а малката ти приятелка може да отнесе няколко куршума в пукотевицата.
Ричард сплете пръстите си.
— Каспар, какво става?
Каспар седеше на кушетката, не, беше се облегнал удобно. Изглеждаше отпуснат и щастлив, като добре нахранена котка… ъ, лебед.
— Тези господа тук платиха малко състояние, за да ловуват ликантропи. Аз им осигурявам плячка и място за лов.
— А Тайтъс и Айкенсен се грижат никой да не разбере, нали?
— Казах ви, че съм ловувал малко, госпожице Блейк — обади се Тайтъс.
— Мъртвецът беше един от ловците ви, нали?
Очите му проблясваха, не се извърнаха настрани, но потрепнаха.
— Да, госпожице Блейк, беше.
Погледнах към двамата мъже с извадени оръжия. Не се обърнах, за да видя сивокосия край вратата.
— Нима вие тримата смятате, че ловът на ликантропи е нещо, за което си струва да се умре?
Тъмнокосият ме изгледа иззад кръглите си очила. Очите му бяха далечни, спокойни. И да се притесняваше от това, че е насочил оръжие към друг човек, не му личеше.
Погледът на брадатия шареше из стаята, без да се спира на нищо. Не си прекарваше добре.