— Защо двамата с Айкенсен не разчистихте бъркотията преди Холмс и партньорът й да открият тялото?
— Бяхме излезли на лов за върколак — обади се Айкенсен.
— Каспар, ние сме твоите хора — каза Ричард.
— Не — отвърна му Каспар и се изправи. — Не сте. Аз дори не съм ликантроп. Даже не става дума за наследено състояние. Бях прокълнат от вещица толкова отдавна, че дори не си правя труда да се опитам да си спомня кога е било.
— И това трябва да ни накара да ти съчувстваме, така ли? — попитах аз.
— Не. Всъщност не смятам, че е нужно да се обяснявам. И двамата бяхте честни с мен. Предполагам, че чувствам известна вина заради това. — Той сви рамене. — Това ще е последният ни лов. Едно голямо гала-събитие.
— Ако беше заклал Рейна и Габриел, може би щях да мога да те разбера — казах аз. — Но какво ти бяха сторили ликантропите, за чиято смърт си помогнал?
— Когато вещицата ми каза какво е направила, помня, че си помислих, че да бъда велик хищен звяр ще е хубаво. Пак щях да мога да ловувам. Дори щях да мога да убия враговете си. Вместо това бях превърнат… — той разпери широко ръце.
— Убиваш ги, защото те са онова, което ти искаш да бъдеш — казах аз.
Усмихна се леко.
— Ревност, Анита, завист. Това са доста горчиви емоции.
Помислих си дали да не му кажа, че е копеле, но нямаше да помогне. Седем души бяха загинали, защото на този кучи син не му харесваше, че е птица.
— Трябвало е вещицата да те убие бавно.
— Искаше да науча урока си и да се покая.
— Не ме бива по покаянията — казах аз. — Повече ми харесва отмъщението.
— Ако не бях сигурен, че тази нощ ще умрете, това би ме притеснило.
— Притеснявай се — отвърнах му аз.
— Къде е Джейсън? — попита Ричард.
— Ще те заведем при него, нали, момчета? — обади се Тайтъс.
Едуард не беше промълвил и дума. Не бях сигурна какво си мисли, но се надявах, че не посяга към оръжие. Ако го направеше, повечето хора в тази стая щяха да загинат. Трима от мъртъвците щяхме да сме ние.
— Претърси ги, Айкенсен.
Айкенсен се ухили. Прибра голямото си оръжие в кобура. Така оставаха един револвер, два автоматични и една мощна пушка. Беше достатъчно. Макар с Едуард да бяхме екипът мечта, все пак и нашите възможности си имаха предел.
Айкенсен претърси Ричард набързо. Забавляваше се, докато не стигна до момента, в който можеше да види лицето му. Пребледня леко, щом надникна във вълчите очи. Беше хубаво, че е изнервен.
Ритна краката ми така, че да се раздалечат още. Ръцете му надвиснаха над гърдите ми, това не е обичайното място за начало на претърсване.
— Ако направи нещо друго, освен да ме претърси за оръжие, ще извадя пистолет и ще се пробвам.
— Айкенсен, ще се отнасяш с госпожица Блейк като с дама. Никакви лудории.
Айкенсен коленичи пред мен. Прокара само дланта си по гърдите ми, леко докосвайки зърната. Забих десния си лакът в носа му. Бликна кръв. Той се претърколи на пода с ръце върху разбития си нос.
Тъмнокосият мъж започна да се изправя. Беше насочил оръжието си към мен съвсем спокойно. Очилата му отразяваха светлината и скриваха очите му.
— Всички да се успокоят — обади се Тайтъс. — Предполагам, че Айкенсен си го заслужи.
Айкенсен се изправи, долната част на лицето му беше обляна в кръв. Посегна към пистолета си.
— Ако оръжието напусне кобура, лично ще те застрелям — каза Тайтъс.
Айкенсен дишаше тежко и накъсано през устата. Когато се опиташе да диша през носа, се появяваха малки кървави мехурчета. Определено беше счупен. Не беше толкова хубаво, колкото да го изкормя, но все някакво начало беше. Държеше ръцете си върху пистолета, но не го извади. Остана на колене дълго време. Човек можеше да види борбата, изписана в очите му. Толкова много искаше да ме застреля, че почти бе готов да опита. Чудесно. Чувството беше взаимно.
— Айкенсен — промълви Тайтъс внимателно. Гласът му беше много сериозен, сякаш едва сега осъзнаваше, че той може да се пробва. — Наистина мисля това, което казах, момче. Не си играй с мен.
Айкенсен се изправи на крака, плюейки кръв в опити да я махне от устата си.
— Тази вечер ще умреш.
— Може би, но не ти ще ме убиеш.
— Госпожице Блейк, ще оценя, ако се въздържате да дразните Айкенсен достатъчно дълго, че да мога да го махна по-далеч от вас.
— Винаги се радвам да сътруднича на полицията — отвърнах.
Тайтъс се изсмя. Копелето му проклето.
— Е, в наши дни престъпниците плащат по-добре, госпожице Блейк.
— Да ти го начукам.
— Не е нужно да ставаме вулгарни. — Той прибра собствения си пистолет в кобура на кръста. — Сега няма да правя нищо друго, освен да ви претърся за оръжие. Ако продължавате с тези глупости, ще се наложи да застреляме някой от вас, за да докажем, че сме сериозни. Не искате да загубите любимия си, нали. Или пък приятеля си.