Усмихна се. Просто добрият стар шериф Тайтъс. Приятелски настроен. Исусе.
Откри и двата пистолета, след това ме претърси втори път. Вероятно съм потрепнала от болка, защото попита:
— Как наранихте ръката си, госпожице Блейк?
— Помагах на полицията по друг случай.
— И те оставиха цивилен да пострада?
— Сержант Стор и детектив Зербовски са в болницата. Бяха ранени при изпълнение на служебния си дълг.
Нещо премина по топчестото му лице. Може и да беше съжаление.
— Героите не получават нищо освен смърт, госпожице Блейк. Най-добре го запомнете.
— Лошите също умират, Тайтъс.
Той вдигна ръкава на червеното палто и извади ножа. Претегли го на ръка, изпробвайки баланса му.
— По поръчка ли е?
Кимнах утвърдително.
— Оценявам добрата екипировка.
— Задръж го. Ще си го взема по-късно.
Той се подсмихна.
— Не ти липсва кураж, момиче. Признавам го.
— А ти си шибан страхливец.
Усмивката му изчезна.
— Желанието винаги да имате последната дума е лоша черта, госпожице Блейк. Вбесява хората.
— Това е идеята.
Премина към Едуард. Трябва да призная едно нещо на Тайтъс, беше изключително внимателен. Прибра от Едуард два автоматични пистолета, един деринджър и нож, толкова голям, че можеше да мине за къс меч. Нямах представа къде може да го е криел.
— За кои се мислите вие двамата? За проклетата кавалерия ли?
Едуард не каза нищо. Ако той можеше да си мълчи, значи можех и аз. Имаше твърде много оръжия, за да се опитваме да ядосаме някой от тях и да се пробваме да се нахвърлим на останалите. Превъзхождаха ни по численост и по огнева мощ. Не беше добър начин да започнеш седмицата.
— Сега всички ще слезем по стълбите — каза Тайтъс. — Искаме всички вие да се присъедините към лова. Ще ви пуснем в горите. Ако успеете да ни избягате, сте свободни. Може да изтичате до най-близкия полицейски участък и да ни предадете. Ако се пробвате да направите нещо преди да ви пуснем, просто ще ви убием. Разбрахте ли?
Просто го погледнахме.
— Не ви чувам.
— Чух какво каза — отвърнах аз.
— Ами ти, русолявко?
— И аз чух — каза Едуард.
— Вълчо, чу ли ме?
— Не ме наричай така — каза Ричард.
Той също не звучеше особено уплашен. Добре. Ако трябва да умирате, поне умрете храбро. Вбесява враговете.
— Можем ли вече да си свалим ръцете? — попитах аз.
— Не — отвърна Тайтъс.
Лявата ми ръка започваше да пулсира. Ако това беше най-болезненото нещо, което ми се случеше тази вечер, щях да съм много напред с материала.
Айкенсен тръгна пръв. Ричард го последва с тъмнокосия мъж със спокойните очи зад гърба му. После брадатият. След това аз. Тайтъс. Едуард. Следваха Сивокосия и пушката му. Каспар завършваше колоната. Направо приличаше на парад.
Стъпалата водеха към естествена пещера под къщата. Беше приблизително 9 на 18 метра с таван, не по-висок от 4 метра. От далечната стена излизаше тунел. Електрически крушки придаваха на всичко груб жълт блясък. В гранитените стени имаше две клетки. В по-далечната клетка в ембрионална поза се беше свил Джейсън. Не помръдна, когато всички се струпахме в пещерата.
— Какво сте му направили? — попита Ричард.
— Опитахме се да го накараме да се промени за нас — отвърна Тайтъс. — Пиленцето ни каза, че ще е лесна мишена.
Каспар, изглежда, се чувстваше неудобно. Дали причината бе забележката за пиленцето или твърдоглавието на Джейсън, бе трудно да се каже.
— Той ще се промени за нас.
— Така твърдиш ти — каза Сивокосия.
Каспар се намръщи срещу него.
Айкенсен отвори празната клетка. Носът му все още кървеше. Беше притиснал към него парче „Клийнекс“, но то не помагаше особено. Кърпичките бяха оцветени в червено.
— Влизай вътре, вълчо — каза Татйтьс.
Ричард се поколеба.
— Г-н Кармайкъл, момчето, ако обичате. Тъмнокосият прибра 9-милиметровия и извади 22 калибър от колана си. Насочи го към свитата на кълбо фигура на Джейсън.
— И без това обсъждахме дали да не му вкараме един куршум. Да видим дали ще помогне да го убедим да се превърне за нас. А сега влизай в клетката.
Ричард стоеше на място.
Кармайкъл насочи пистолета през решетките и наведе ръката си надолу.
— Недей — каза Ричард. — Ще го направя.
Влезе в клетката.
— А сега ти, русолявко.
Едуард не се опита да спори. Просто влезе. Приемаше нещата доста по-добре, отколкото смятах, че ще го направи.
Айкенсен затвори вратата. Заключи я, после отиде до втората клетка. Не я отключи. Изчака с напоената кърпичка, притисната към носа. Капка кръв падна на пода.