Излезе от пещерата и ни остави в тишина, която постепенно бе заменена от ниско постоянно ръмжене. Осъзнах, че това вече не беше Джейсън.
Бавно се изправих, подпирайки се на лакти. Той не се опита да ме изяде. Ричард все още стоеше до решетките на клетката си, но лицето му се беше издължило. Имаше муцуна. Гъстата му кафява коса бе станала по-дълга. Тя сякаш бе потекла надолу по гърба му, все едно бе закачена за гръбнака. Само една нишка го придържаше все още към човешкото. Тънка, слаба нишка.
Едуард стоеше съвсем неподвижен до вратата. Не се беше опитал да побегне, когато Ричард бе започнал да се държи странно. Едуард винаги бе имал стоманени нерви.
Глава 42
Тайтъс беше първият, който влезе през вратата.
— Много съм разочарован от всички вас. Кармайкъл ми каза, че почти се е получило, когато този се намесил.
Каспар се взираше в Ричард, сякаш го виждаше за пръв път. Може би никога преди не беше виждал наполовина човек, наполовина вълк, но нещо в стойката му подсказваше, че не това е причината.
— Маркус не би могъл да направи това, което ти си сторил.
— Джейсън не искаше да я нарани — отвърна Ричард. — Искаше да направи онова, което е правилно.
— Е, Пернатко — обади се Кармайкъл, — какво следва сега?
Бях седнала на каменния под. Джейсън се бе свил край далечната стена, застанал на ръце и колене, и се клатушкаше напред-назад, напред-назад. От гърлото му излизаше ниско стенание.
— Той е почти на ръба — отвърна Каспар. — Малко кръв ще го тласне отвъд него. Даже алфа не би могъл да го удържи при наличието на прясна кръв.
Не ми хареса как прозвуча това.
— Госпожице Блейк, бихте ли дошли до решетките, моля.
Придвижих се така, че да държа под око стенещия върколак и въоръжената групичка отвън.
— Защо?
— Направете го или Кармайкъл ще ви застреля. Не ме карайте отново да започвам да броя, госпожице Блейк.
— Не мисля, че искам да се приближа до решетките.
Тайтъс извади своя 45-и калибър и се приближи до другата клетка. Едуард седеше на пода. Погледна към мен и си казах, че ако успеем да се измъкнем, всички те бяха мъртви. Ричард все още стоеше при решетките с ръце, обвити около тях.
Тайтъс се загледа в животинското му лице и подсвирна.
— Мили Боже! — Насочи пистолета към гърдите на Ричард. — Това са сребърни куршуми, госпожице Блейк. Ако сте се обадили на Гароуей, така или иначе, няма да имаме време за два лова. Гароуей не знае, че сте тук и това ни дава малко време, но нямаме цялата нощ. Освен това си мисля, че този вълк тук може да е твърде опасен. Така че, ако продължите да ме ядосвате, ще го убия.
Срещнах погледа на Ричард.
— Така или иначе, ще ни убият. Не го прави — каза той.
Гласът му все още бе ръмжене, толкова басово, че предизвика тръпки по гръбнака ми.
Щяха да ни убият. Но не можех да стоя и просто да гледам, не и ако бях в състояние да удължа неизбежното. Пристъпих към най-близките до тях решетки.
— Сега какво?
Тайтъс остана с пистолет, насочен към Ричард.
— Протегнете ръце през решетките, моля.
Исках да кажа „не“, но вече бяхме установили, че все още не искам да гледам как Ричард умира. Това правеше отказа някак празен. Проврях ръце през решетките, което ме обърна с гръб към върколака. Това не беше хубаво.
— Хванете китките й, господа.
Свих ръце в юмруци, но не ги дръпнах обратно. Щях да го направя, нали?
Кармайкъл сграбчи лявата ми китка. Брадатият Фийнстийн хвана дясната. Фийнстийн не държеше много здраво. Бих могла да се измъкна, но ръката на Кармайкъл беше като топла стомана. Втренчих се в очите му и не открих никаква милост. Фийнстийн започваше да става гнуслив. Сивокосия с пушката стоеше в средата на стаята и се отдалечаваше от ставащото. Кармайкъл обаче беше на линия за пълната програма.
Тайтъс се приближи и започна да сваля превръзката на ръката ми. Преборих се с желанието да го попитам какво прави. Мисля, че знаех. Надявах се да греша.
— Колко шева ви направиха, госпожице Блейк?
Не бях сгрешила.
— Не знам, спрях да броя на двадесет.
Той остави превръзката да падне на пода. Извади собствения ми нож и го задържа така, че да отрази светлината. Малко фукане никога не е излишно.
Опрях глава в решетките и си поех дълбоко въздух.
— Ще отворя част от раната. Ще срежа няколко шева.
— И сама се досетих.
— И няма да се съпротивлявате?
— Действайте.
Айкенсен се приближи.
— Нека аз да го направя. Дължа й малко кръв.
Тайтъс ме изгледа, сякаш искаше позволение. Демонстрирах му най-доброто си празно изражение. Той подаде ножа на Айкенсен.